Проблем на годишните равносметки у нас е, че последните от 2
до 5 седмици се случват толкова много без: -умни, -образни, -срамни и –др., че
важните и/ли забележителните неща от останалите десет, единадесет месеца, в
най-добрия случай, отиват на заден план, но по-често изобщо биват заличавани от
паметта ни.
Искрено и лично…
… 2015 беше изпълнена емоционално. В положителен, отрицателен,
сълзлив, смеещ се и налуден смисъл. Тоест, нищо ново под слънцето. Научих, че
мога да не реагирам спонтанно. Но и че това не винаги е най-правилното решение.
Научих се, че не е задължително да казвам на всички, какво мисля. Всъщност научих
се, че ако не искам, не съм длъжна да правя живота на когото и да било
по-лесен.
Обичам приятелите и близките си. Точка. Това е съобщително
изречение. Толкова истински и смислени хора няма как да не бъдат обичани. И за
поредна година, наблюдавайки себе си, установих, че изобщо не е добре някой да
им разваля комфорта или, не дай, Боже, да им причинява умишлено неприятности. В
такива моменти се отприщва неподозиран порой от енергия, която се фокусира в
ликвидирането на дразнителя. По тази тема още имам да уча.
Продължавам да се уча да прощавам и да не съдя. Try walking in my shoes винаги започва да бръмчи
в междуушното ми пространство. Невинаги се получава, но и не винаги е нужно…
За личното – толку… който трябва да знае повече, знае. Или ще
разбере. То за това е лично.
За политиката и други демони…
… или само демони. Щото това тук не е точно политика. По-скоро
са партийни интриги и договорки, кални номера и пируети. Малкото политика,
която се случи, беше медийно пребита, а после, за всеки случай и удавена в
помия. 2015 просто беше поредното доказателство за мен, че не трябва да се
съмнявам в инстинктите си. Та вече, когато си кажа „А ето това е един завършен
боклук” няма да го поставям под съмнение. Разбира се, приемам, че е възможно
понякога да бъркам, но малко се съмнявам.
Фасадата от сложни и засукани думички, клишета и дефилиране
на „нормалността” не е политика. Особено за България. Тук нормалност няма. И изкуствено
посадената такава ще се изроди в нещо като нищо.
Посочването на проблемите, казването на неприятната истина
също не е политика, но е основа за такава.
Отстояването на каузи, воденето на битки, малките и трудни
стъпки за устойчива промяна на нещата е част от политиката…
Но без доверие от лицето електорат това си е чисто
търгашество.
Местните избори показаха някои неща. Когато нямаш властовия,
финансов и медиен ресурс, правиш истинска предизборна кампания – човек по
човек, проблем по проблем, решение след решение. Хората, които проведоха
кампанията по този начин спечелиха много и то не само в краткия срок на този
мандат, а в дългосрочен план. Разбира се това е само при условие, че не решат
да минат от тъмната страна и да продадат себе си и доверието, което са спечелили,
за кратък физически комфорт.
Очаквано поколението със старо политическо мислене не оцени
това. Не и положително, и просто го наказа, или поне се опита да го направи,
като всякак се стремеше да изтласка нормалните хора в изолация. Изолацията, май
е най-страшната прокоба в днешното политическо пространство в България. Дали
това ще стане, предстои да видим.
За 2016 се надявам да се учим от грешките си. 2015 се
научих(ме) да ги признаваме.
Светът е голям и...
… тъжни неща стават из него. Не е само склонността да
запомняме лошото и драматичното. Просто 2015 си беше изпълнена с лошо и драматично.
Париж, Дамаск, Багдат… Ирак, Афганистан, Йемен, Нигерия, Пакистан… Средиземно
море, граници, бежанци, мигранти и терористи… шок от промяната…
Хубавото на шока е, че те събужда. И или ще видиш истината,
и ще действаш. Или ще изчезнеш. Простичък извод. Сложни са действията.
Не трябва да забравям и хубавото. Ще ходим на Марс. Не сега
де, но натам отиваме. Медицината се развива все по-бързо, чудеса стават почти
всеки ден. Въпреки вече споменатия шок хора от различни култури, с различна
история, традиции и навици, се учат да комуникират помежду си, да работят
заедно.
…изобщо ме гони един леко налуден оптимизъм, че светът ще
стане едно по-добро място… Както е казал класикът „И без петел съмва”.. обаче
все някога съмва..
Добре, че вече има социалки, та поне те да помнят какво се е
случило преди разни пияни хора, които отдавна трябваше да са на топло или поне
в миналото, на натролят общественото пространство… и сега, като правя бегъл
преглед на годината във Facebook и Twitter си мисля „Добре, че не съм зла”…
Иначе.. продължаваме напреТ… one more fuckin’ time