Личното пространство

Последващото словоизлияние е обмисляно дълго време и върху него е разсъждавано не веднъж, и по никакъв начин не трябва да се свързва с днешната дата, която някои възприемат за празник.

Темата на разсъжденията ми, най-вероятно, е провокирана от ужасната възраст, в която се намирам и, в която, цитирам ми е „крайно време за дете” и на „тези години ние имахме по две”. Другата провокация е, че аз имам ужасното (най-вероятно и егоистично) чувство за лично пространство. То е мое, неприкосновено и приемам за агресивна намеса всеки опит да ми се дава посока на движение.

Убедена съм, вярвам, че всички хора, които подканят мен и себеподобните ми връстници, към размножаване го правят с най-добри чувства. Също така съм убедена, че детето (или двете, или трите, или там колкото са) е най-голямата радост в живота на човек.

Обаче също така е отговорност, а за да дам и моето обяснение защо „се мотая” още: 1. мотам се, защото не мисля, че съм готова да нося тая отговорност и 2. точно в момента, точно в България аз дете не искам да родя. Така че, моля, да не се опитвате да ми пробутате отговорност, която не искам.

Обаче… замисляли ли сте се, че казвайки „време ви е вече”, „на колко години стана”, „хайде вече да зарадвате вашите с внуци” и т.н., и т.н. може неволно да бъркане в рана, в която не бихте искали.

Пример: Жена, която виждате всеки ден (колега, съседка, позната), имала неблагоразумието да навлезе в презрените 30 и, която по някаква причина ви е симпатична. Знаете, че си има приятел / съпруг и от най-добри чувства споменавате ведъж дваж колко би било чудесно тази мила двойка да си има детенце. До тук добре.

Но, замислете се, че вие сте само един от многото, които кротко и доброжелателно си пъхате носа в чуждите работи. И това е най-малкото. Защото замисляли ли сте се дали същата тази симпатична двойка също иска да си има детенце… но не може. По различни причини – в нея, в него, в двамата. Или тя туко що да е загубила чаканата рожба от 4 спонтанен аборт. Примерно.

Да не дава Господ, но такива неща се случват.

И това дали те след време ще си осиновят дете по никакъв начин няма да заличи травмата, която са преживели двамата.

„Време ви е вече” – може да е онова камъче, което ще раздели тези двама души, заради чувството за вина у единия или и двамата. Може и да е поредната копка в създаването на непреодолим комплекс, че тя е непълноценна и „увредена” жена. И така нататък, и така нататък.

Така че, включително и аз, е хубаво да се замислим за границите на позволеното нахлуване в личните теми на хората. Защото личният живот е точно това. Личен.