събота, 14 декември 2013 г.

#Да



Да, днес станаха шест месеца откакто Народното събрание избра успешния млад Пеевски за председател на ДАНС (като пътьом, целенасочено промени законодателството така, че да е удобно на успелия да борави с всички репресивни възможности на службата). 

Да, днес с много от хората, с които се запознахме на протестите се поздравяваме като на празник, отбелязвайки едва ли не светлата дата, на която сме се срещнали за пръв път и от тогава сме неразделни 184 дни. И преди да почне хейтът да кажа моето мнение по темата. Поздравяваме се, защото наистина се радваме, че се познаваме. Поздравяваме се, защото доказахме на себе си и на обществото, че ни има, че ни пука и че можем да действаме. И, най-важното, поздравяваме се, за да не ни обхване мрачно отчаяние, след което отново да ни налегне апатията. 184 с разкошни хора срещу стена от наглост и цензура са изморителни. Много при това. И ако не намираме сили един в друг ще рухнем. За това, вместо печални и угрижени физиономии, виждате светнали погледи и усмивки. Защото външно сме длъжни да запазим светлината. За да не рухнат приятелите ни. Вътрешно, поне аз, съм една нажежена пружина от ярост, тъга и решителност. Решителност, че няма да спра. Няма да спра, защото искам нещата в живота си различни. Няма да спра, защото искам шанс за всеки да се докаже и развива. Няма да спра, защото нямам това право. Ние сме обречени на този протест. И той ще завърши с оставка, след което промяната продължава. 


Да, промяната продължава. Защото на 14 юни промяната я започнахме ние. И сме обречени на нея. И тъй като всеки един от нас, иска или не, е част от цялото, то и цялото е обречено на тази промяна. И пак от нас зависи накъде ще отведе тази промяна. Защото веднъж започнала тя е неспираема. Но оставим ли я на собствен ход трябва да сме наясно, че тези срещу които протестираме, са изключително опитни в подмяната и манипулацията и ще я обърнат не само срещу нас, а и срещу цялото общество. За своя собствена изгода и забавление.  

Първоначалното заглавие на този текст беше „#шеповърна”. Защото отново видях, че нечии слуги са се упражнявали върху нас и са стигнали до заключението, че протестът е обречен, защото не е родил лидери. (не е родил, простете френския ми, ма my ass). Защото и до мен достигна филмчето на така наречения журналист Явор Дачков, негово или с негово участие в случая не е важно. Той отдавна се продаде и сега служи. Служи на господар, а не на истината и за това няма право да се кичи с титлата „журналист”. Защото това филмче обяснява, най-общо казано, че аз съм камила, която не е там, където е и която бие негрите с шапка. Драйфа ми се от пропагандата. Драйфа ми се от подмяната. Драйфа ми се от това, че някакви мишоци, които не смеят да покажат лицата си, си мислят, че могат да ни водят като кукли на конци. Както някой води тях.  Няма да им се получи. 

Да, няма да им се получи. Защото всеки един от нас видя, че не е сам. Не е сам, както дълго време си е мисли, че е. Защото видяхме, че имаме силите, защото видяхме, че тях ги е страх от нас. Страх ги е от истината. 

Да, ние сме истината. Тази истина, която не обслужва господари. Която не служи за „успеха” на един млад човек. Истината, която усещаме с душите и умовете си. Простичката и единствена истина, че всеки трябва да има шанс да живее нормално. Нищо повече. 

А истината ще те направи свободен.

Няма коментари:

Публикуване на коментар