Думите са важни

снимка: Васил Гарнизов

Самото продължаване на обсъждането на думите на д-р Петър Москов, министър на здравеопазването, за циганите, линейките и битите лекари, показва, че проблем има. И той не е един. 

Но... 

...за и против Москов - не е проблемът. Въпреки че хората се разделиха на прав ли е Москов или, аджеба, не е прав.

А темата с разрешаването на проблема, че в България е нормално този или онзи да бъде бит, отиде някъде… другаде. 

Това, че впоследствие Москов се поправи (или допълни, или както искайте там го кажете) и каза, че не говори само за циганите, а за опасните райони, в които има опасност за медицинските екипи, също оттече в девета глуха. 

Това, че проблемът не е САМО на Министерство на здравеопазването, даже не преживя като идея повече от 15 минути. 

Проблемът е криминален. Проблемът е на цялото общество. И проблемът се решава не с дамгосване, а с възпитание.. на всички ни. Защото дори и неправилното пресичане на пешеходна пътека е стъпка към пребиването на лекар. Ако не схващате връзката, мога да я обясня по следния начин:

Правилата са, за да се спазват. Няма по-малки правила или по-важни правила. Има правила. И те са за всички. Съзнателното им нарушаване трябва да се наказва. Несъзнателното им нарушаване трябва да се поправя. И ако някой не вижда проблем в побоя над живо същество, то тогава трябва много сериозна работа с този индивид, докато достигне базовото ниво на човешкото. 

Другият проблем с конкретното изказване на министър Москов е, че то беше непремерено. И след това, поне на мен така ми се струва, никой не се опита да контролира ефекта. Тоест кризисният PR го нЕма. А от него има отчайваща нужда. Защото темата се завихря, оформя и приема формата на лавина, която ако се свлече ще помете всички, независимо от етноса. 

Защото вместо да се направлява обществената дискусия в решаване на ОБЩИТЕ ни проблеми. Тя се измести в нещо като „С какво е по-удобно да бием другите”.

Думите са важни. Всяка една от тях. Като правилата. Защо немците са „толкова напред”. Защото са дисциплинирани. А дисциплината е спазване на правила. Лесничко е. 

С думите трябва да се борави внимателно. Особено, когато представляваш институция. И още по-особено е, когато си орган на изпълнителната власт (каквато е министърът).

Вярвам, че изводите са извадени правилно и че подобни „изпускания” няма да се повтарят. Също така разчитам, че вместо да се обяснява 24/7 какво е искал да каже министърът, министърът ще се заеме с реформата в здравеопазването, а като част от Правителството, заедно с Парламента, ще се заеме и с решаването на общите проблеми.

Вече се организират протести срещу „циганската” престъпност. Тоест ако аз, бяла и грамотна българка, отида и фрасна някого в зъбите и му взема всичките пари, той няма да има нищо против. Само да не съм циганка. Против „българската” престъпност нямаме нищо против или? 

И да, ако не се реагира на подобни изказвания, утре "Жените трябва да се бият" (без оглед на етноса) ще ни се струват нормални.

Интернет за партийна употреба

Медийната ситуация в България е известна на всички. Да я опишем като печална, бе направило от нас непоправими оптимисти. Огромната част от медиите се ползват като „бухалки” за вкарване в правия път на един или друг. Фактите се преиначават, ако изобщо присъстват. Тенденциозното представяне на различните казуси създава абсолютно погрешна представа у публиката за реалната ситуация. Да не говорим за неясната собственост, скритото или явното отстояване на интересите на различни партийни и/ли икономически субекти. 

На фона на тази картинка, все пак, има и лъч надежда – динамично развиващата се обществена среда, в комбинация с динамично развиващите се технологии, създава едно, да го наречем, информационно гражданско общество. Това са хора, които се интересуват, вълнуват и търсят информация, ползват поне няколко източника и, не рядко, предпочитат да видят оригинала, а не неговите интерпретации. Това са хора, които очакват от публичните фигури, или претендиращите да са такива, да предоставят информация в интернет пространството. Нещо повече, те го изискват. Или изобщо не ги забелязват. 

Теория на обяснителния режим

Напоследък, за съжаление, все по-ясно се доказва твърдението ми, че дори да си най-гениалният, с най-гениалното, най-откровеното и най-човеколюбиво откритие, или кауза, без добра комуникация никой няма и да разбере. Още по-лошо, недобрата комуникация може буквално да закопае откритието или каузата. Да, за съжаление, отново говорим за PR. Но не за Press Release, а за Public Relations. 

Най-лошото за една кауза е нейните застъпници да влязат в обяснителен режим. Нещо, което се случва непрекъснато и с дясното, и с протеста, и ако не внимаваме, ще се случи и със студентската окупация. 

Прост пример:

Искане: оставката на О., защото моделът „Пеевски” показва всичко вредно и порочно в управлението на държавата, порочния кръг корупция-липса на правосъдие-лошо образование-лошо здравеопазване-бедност.

Отговор: ама вие сте платени; свързани със Сорос, ГЕРБ, Реформаторски блок, рептили, кеймтрейли и др.

И вместо просто да кажем „Да, свързани сме с рептилите и ни плащат в кеймтрейли, но моделът Пеевски е вреден и за това трябва да си ходите”, започваме да се доказваме колко безплатни, колко нереформатори и колко негербери сме. 

Резултат – влизане в обяснителен режим.. Защо си без шапка, когато биеш негрите.

Нещо подобно се случи и когато питаха Волен бил ли е в ресторанта в Брюксел. Волен, като опитен манипулатор, започна да пита кой им е казал, че е бил. И журналята, вместо да му кажат „Няма значение, вие кажете бяхте или не”, започнаха да се оправдават, да търсят свидетели и какво ли още не. В резултат никой не разбра колко пари е излязло на данъкоплатците шествието на 24 атакаджии из Европата.

Сега виждам, как различни субекти – от хора до измет – се упражняват върху това има ли хора от партиите и/ли протеста при студентите, освен, нали, че исканията били политически (а политическите искания не се отправяли към премиера, както научих скоро). 

Е и?! Да попитам. Да, аз предпочитам студентската окупация да си е студентска окупация, а протеста ни да е протест и да не паразитира върху студентите. И всеки да си върши неговия дял от работата за вършене. Но всъщност и това не е важно.

Важното е, че исканията на студентите са за оставката на О., премахване на модела Пеевски от управлението и морал в партиите (позволявам си да ги синтезирам по този начин, защото студентите не са професионални оратори или политици и за това се получават неща като „нов морал”). И точка. 

Дали някой от протеста или от някоя партия (btw. партийците и протестиращите също са граждани на България) не прави морала на управлението О. по-чист. Не прави модела Пеевски по-малко вреден. Не прави оставката по-дадена. Точка. 

Не трябва да позволяваме влизането в обяснителен режим, защото така се изпуска важното.

Всъщност е въпрос на доверие

Това тръгвам да го пиша за 7 път в рамките на последните 4 дена и ако сега не го напиша, то няма да бъде написано никога. Разсъждвайки за събитията, публични и лични, от последните месеци, започнах да откривам топлата вода. 

Първо, за да върви един градивен процес, в какъвто и да е план, между всички участници в него трябва да има основно базово доверие (ако може и да е гарантирано). Това е задължително, защото ако липсва доверие в отношенията, нищо не може да се сътвори. Най-много да се разпадне. Ако се оглеждаш непрекъснато и се чудиш дали партньорът ти (в личен, служебен и обществен план) не те лъже, не ти кръшка, не те използва, то, освен че губиш много време и енергия в озъртане, целият дневен ред бива променен и целите остават непостигнати. 

Има хора, на които вярвам безусловно, не проверявам всяка тяхна дума, не задавам въпроси. Включително и когато ме помолят да свърша нещо.