… изпадам в дисонанс.

От известно време имам чувство за нелепост. То е в особено големи размери, когато родните политически субекти, самонароичли се за патриоти (твърде често неоснователно), заговорят за патриотизъм, родолюбие и гордата ни нация. 

Обаче… изпадам в дисонанс. 

Как сме горда и славна нация, когато самонарочилите са патриоти държат да е населена с потомците на роби? (Роб е човек, който е продаван. Вещ. Собственост. Думата „робство” не отговаря с точност на покоряването на България от Османската империя. Думата „иго” е коректна и в исторически, и в емоционален смисъл) Винаги съм знаела, най-вероятно комбинация от възпитание и образование, че моите корени са сред смелите и предприемчиви българи, които въпреки незавидното си положение под чуждо владичество не са се спрели, не са свели глава и са извоювали свободата си, вярата си и правото да се нарекат горди.

Как сме горда и славна нация, когато самонарочилите са патриоти искат да вдига огради между себе си и съседите си? Дори това да се прави под предтекст, че е за сигурността. Че го правим, за да се „спасим” от нашествието. Не го разбирам, честно. Това, че някакви други страни, било то от ЕС или не, не могат да се справят с проблема, не означава, че гордата и славна нация трябва да се скрие като слаба баба и да се барикадира. Мислела съм си, че гордата и славна нация търси и намира решения, води политика и лидира процеси, а не строи краткотрайни, в исторически и ежедневен план, огради, зад които да се миши.

Как сме горда и славна нация, когато самонарочилите са патриоти искат България да е безгласна буква? Да си траем. Да не ядосаме някого. Да не ядосаме Путин. Да не ядосаме Турция. Да не ядосаме Щатите. Гордата и славна нация държи на своите граждани, защитава техните интереси, независимо дали някой е ядосан от това или не. Гордата и славна нация не си търси покровители. Тя си намира партньори. 

Отказвам да съм роб. Отказвам да съм шубе. И отказвам да бъда покровителствана. Мерси.
Ние сме горда и славна нация. Но политиците ни, в голямата си част, нямат общо с нея.

Добрата новина в страшния филм

Пролетта на 2013 година беше изборна такава. Беше и времето на СРС-тата. Внезапно, спонтанно организирани да изскачат записи за това кой пишкал, кой папкал, кой псувкал, кой подкуп дал и взел. Като всичко останало, попаднало в обществената среда, за тези записи, неясно как и откъде дошли, се пошумя, пошумя, па‘ се преместихме на съседния телевизор, че там даваха нов сеир – от Костинброд  до Кюстендил, през ДАНС и обратно.

Пролетта на 2015 – не е изборна. Обаче отново записи, неясно как и защо попаднали в общественото пространство, са заковали вниманието на публиката. Запис едно – Цветан Василев пее с Иван Искров (който не вижда драма, да вземе да прочете малко закони, като този за БНБ и функцията й към търговските банки) и запис две – акушерка бие бебе.

Запис едно го гледах няколко пъти, дори припявах. Тук жанрът на страшния филм е законов. 

Само че докато цинично се забавлявах с демонстрацията на близки душевни връзки, между двамата, които са сред отговорните за един от най-големите грабежи на века, не пропуснах да си задавам и въпроси – защо сега, защо това, от къде дойде, кого плаши и какво и към кого е посланието.  Добрата новина за мен тук беше, че не бях сама. Освен Иван Бедров, стотици (да не кажа хиляди) знайни и незнайни реални и виртуални приятели и познати си задаваха същите и/ли сходни въпроси. Факт е, че знайните и незнайните ми приятели и познати  са хора със сходен на моя начин на мислене, но какво от това. Добрата новина е истински спонтанната реакция (препратка към юни 2013).

Запис номер две не съм гледала. Няма и да го гледам. Това не е изказване от типа „Аз (гордо) не гледам телевизия“. Това е изказване от типа: „Аз съм човек. Хората, засегнати в записа също са хора. Нямам нужда от допълнително насилие и/ли да ставам още един свидетел на унижение“. 

Разликата между клип едно и клип две е огромна. В 1 имаме публични личности, разполагащи и управляващи публични средства и, явно, облажвайки се от тези публични средства. В запис номер 2 имаме една човешка трагедия, в която са замесени множество хора, бъдещето на много от тях, включително и на един нов крехък живот. Дай Боже детенцето да израсте без никакви последствия. А и още нещо, аз следствен орган не съм. Мога да си направя изводи, но за себе си, мога да си задавам въпроси и го правя, но моите присъди не са меродавни за никого, освен за мен.

Добрата новина в този страшен филм е отново масовата реакция срещу всички т.нар. медии, които публикуваха бруталния запис. В това число реагираха и медии, които в други сходни случаи са публикували без свян и мисъл подобни записи.  Реагираха хора, които познавам, уважавам и обичам (слагам връзка към поста на Дени, защото е публичен). Реагираха и такива, които не познавам, но вече уважавам.

Добрата новина е, че въпреки убеждението ми, че емпатията у нас е закърняла и се е свряла в килер да гризе коричка хляб, чакайки по-добри дни, още е тук и хич не стои в килера. Добрата новина е, че все още реагираме на безумията и безобразията, и няма тенденция, че ще спрем.

Лошата новина е, че страшният филм продължава,  а запис 1 и запис 2 са просто епизоди от него. 

Добрата новина е.. е ние сме добрата новина.

За чужбината

от Дневник

Няколко пъти чух реплика, която, ако кажа, че ме вади извън кожата, ще е малко. Реплика, достойна да бъде родена от мозък, претърпял дълго облъчване от реактора за Белене или от ДС. 

„Като са толкова умни, Будните студенти, защо не учат в чужбина?” 

Смисълът й е сбъркан по толкова много показатели, че дори не знам от къде да почна. Най-малкото говори, че въпросните мозъци, подкрепящи текущото управление, не вярват, че българското образование, българските преподаватели и българските деца, са „умни” или някога ще станат. 

Обаче искам да кажа друго, което въпросните мозъци едва ли ще могат да схванат, но аз искам да се пробвам: Мозъци, образованието в чужбина, към днешна дата, е право на избор. Право и избор. Схващате ли? Защото, колкото и да ви е трудно да повярвате, има хора, които предпочитат да останат в България. Не защото са тъпи или глупави (но най-вероятно са малко лудички), а защото искат и вярват, че от тях зависи нещо, ситуацията тук да се промени. Да се промени така, че след години родители от чужбината да се хвалят „Моето дете учи в България”. 

Всеки има право да избере къде да учи. Аз съм такъв пример. Може би за убиване, но пример. Отказах стипендия в САЩ навремето, защо казах, че САЩ е много далече, а и може би, защото знаех, че веднъж ако отида, никога няма да се върна. Отказах, защото тук е огромната част от нещата, които обичам. Отказах, защото трудно вирея на чужда почва. Да, понякога има доза съжаление за този избор, но тя бързо отминава. Работата и заниманията ми са ми дали шанса да знам как се работи в „чужбината”, на запад. И да, може би след някакво време ще реша да поработя някъде навън, но това ще е просто, защото трудно устоявам на предизвикателствата. 

Много от студентите, които днес се борят за правото си да живеят тук, също са могли да учат в чужбината. И част от тях ще отидат да специализират или работят там. Но не разбирам как това ги прави по-глупави. 

Също така много уважавам всички, които са учили и успели „в чужбината”. Но това е право на избор. А и в много случаи и на финансови възможности. Но предимно на избор. Това, къде е учил някой, не го прави по-тъп. Може би го прави по-амбициозен, по-луд и/ли по-романтичен. 

Образованието е право на избор. А сегашното управление лишава голяма част от населението си от това право. 

И последно, чета изказвания на т.нар. преподаватели. Същества, като Драгомир Драганов, които, хулят студентите си, наричат ги какви ли не, включително и глупави. И, най-вероятно, имат желанието тези студенти да хванат пътя към чужбината и да не карат повече плесенясалите им мозъци да се будят. Тези хора, за мен, трябва смирено да свалят въображаемите си тоги и да помолят студентите, които днес преподават първия урок по гражданско образование, да четат лекции на тях, т.нар. професори. За да имат шанса някога да разберат какво е право на избор. 

П.С - в последните месеци се убедих за пореден път, че в България има разкошни преподаватели. Поклон пред труда им 

Вие сте Делян Пеевски

Мислех си, че е пределно ясно защо вече 39 дена #ДАНСwithme е по улиците и площадите на София, но явно съм се объркала. Искам да пиша за протестите от ден Първи, но или ми изчезва рязко музата, или не ми остава време, или се появява текст на колега лумпен, който ясно и точно обяснява защо, какво и как.

Сега, точно, нямам грам вдъхновение – ядосана съм, уморена съм и си искам лятото. Искам да си работя спокойно, да не се занимавам с всяко решение на НС или МС, да не подскачам всеки път при поредното недомислено назначение. Искам нормална държава. Вече. 

Винаги така съм си представяла нормалното управление – правителство и парламент, които са заслужили доверие и гарантират честни, справедливи и, най-вече, правилни решения. Управление, което няма нужда от зашамарване от обществото на всеки кръгъл час, за да влезе в рамките на разумното. А така представителите на обществото си вършат всеки своята работа и нещата придобиват смисъл.

Сидеров сигурно вече е шестата раса

Цял ден в „социалния“ и реалния си живот, с голяма доза сарказъм, се забавляваме с цирка, който текущият политически елит ни поднесе. Забавлението си го обяснявам, като извратено чувство за самозащита на съзнанието, което мислещите хора, които все още се интересуват от България, са изградили. 

Забавлението бързо премина в отвращение, а при мен си премина в откровен страх, когато видях: 

Първо – депутат, водач на парламентарна група (Волен Сидеров), призовава от трибуната за саморазправа с политиците и, много по-опасното и страшното, с гражданска война, ако точно неговите предложения не бъдат изпълнени. 

Второ – депутати (Волен Сидеров и Десислав Чуколов) да нападат първо журналист, със стилистиката на изнервени квачки, а след това и полицай, защото си позволил (Представяте ли си каква наглост) да застане между Волен и нападнатия журналист. Според лицето Сидеров, българският полицай, независимо каква е ситуацията, няма право да „докосва“ и „възпира“ народен представител  (WTF, като го избраха стана от шестата раса, що ли?). Тоест, български народен представител си въобрази, а дали и не затвърди възприятието, че депутатът е по-голям от българския закон и сигурност;

Трето – депутат от българското Народно събрание (Волен Сидеров) в национален ефир направи внушение, че една компания умишлено е убила дете. 

Дори вкупом, тези неща не изглеждат плашещи, ако разполагахме със силна държава и институции. Но тук е разграден двор, благодарение на усилията на последните две правителства. Да, точно така, не само Бойко носи отговорност за сегашното състояние на нещата, а солидарно, по европейскиму, я носи заедно със Станишев – демотивирана администрация, смазано МВР и деморализирана съдебна власт. 

В такава обстановка е повече от вредно да се заиграва с гнева и страховете на хората. Защото те ще избухнат и няма, няма кой да ги спре да се самоунищожат. 

За това от днес аз имам още една кауза. Освен да видя най-накрая някакви нормални хора в политиката в дясно, да направя всичко, което зависи от мен, за да обясня, на колкото може хора повече, защо е вредна Атака, защо лъже Сидеров и защо той е вреден… за всички ни.