Ключът е в отговорността

 Румяна Ченалова - председател на съдебния състав: "Настоящият състав не твърди, че този подсъдим не е извършил противоправно деяние. Този подсъдим заявява извънсъдебно:"Май наръгах един". Това е един много важен факт, който ние не можем да отминем. Ние приехме, че доказателствата в своята съвкупост не могат да ни дадат основание да дожем какво точно е направил той, кого точно е наранил и за какво точно трябва да отговаря." Това е обосновката за присъдата за единствения подсъдим по делото за убийството на двама младежи пред столичната дискотека "Соло". През април 2009 година 21-годишният Кирил Въжаров, вратар на националнияотбор по хокей на лед, и 24-годишният Васил Александров бяха намушкани смъртоносно с нож.

Как и защо се стигна до това доказателствата да не могат да определят виновния няма да коментирам. Дали следователите са пропуснали нещо, дали им е оказан натиск, дали съдебният състав е компрометиран по един или друг начин, едва ли ще се установи скоро. Фактът е налице. „Не казваме, че не е виновен, но няма доказателства”. А ние, все още живеем в правова държава, която има някакви закони, които трябва да се спазват. Въпросът е, че има пропуски. Както има пропуски в разследването на убийството на Яна, както има пропуски в стотици други дела, засягащи животът на различни обикновени хора из страната. Които остават просто поредните статистически данни за понесена неправда. Личната им болка и тъга, обаче, не я хваща никаква статистика, защото тя щеше да е непоносима. Пропуските на правоохранителните органи и съдебната система се дискутират денонощно на различни нива, дори и в заветния Брюксел.

Обсъждат се и липсите във възпитанието на „младите хора” на България. Напоследък се обсъждат много. И какво от това? Промяна няма, ако не броим тази към влошаване на ситуацията.
Никой никога, според мен, не е задавал въпроса на някой от тези младежи, които напоследък станаха печално известни в медиите: „Кой точно си ти, моето момче (или момиче), че да отсъждаш кой да живее и кой не? Кой точно ти даде правото да решаваш кой да понесе болка и кой не?”.

И кой, по дяволите, реши че си ти, че можеш да раздаваш правосъдие?

Колкото повече зациклям в разсъждения по темата, стигам до извода, че освен изкривените морални ценности, които общественият ни живот предлага напоследък, освен станалото отново модерно нагло, агресивно и просташко поведение, което се изсипва в щедри порции от всякъде, освен всички тези детайли липсва чувство за отговорност за собствените постъпки. Никой – нито семейство (наличието на баща и майка не са семейство, семейството е институцията, която дава основата, институция, която се гради на любов и толерантност), нито училище, нито правоохранителни институции, никой от нарочените за виновни за поведението на младото поколение, не ги е накарал да се замислят за отговорността и тежестта на собствените им решения и действия. Усещането за безнаказаност е това, което ще срути и без това крехкото ни общество.

Защото докато всички, независимо от възраст, пол, образование, етнос и т.н, не осъзнаем тежестта на собствените си решения и отражението им върху другите, докато не разберем, че не сме „сами” на този свят, докато не установим, че демокрация в общи линии означава да имаш възможността и свободата да се развиваш сам, без по този начин умишлено да ощетяваш, унижаваш и унищожаваш останалите, нещата ще продължат да се влошават. Все повече хора ще решат, че благата им се полагат по право, без да са работили за тях и ден. Все повече младежи ще решават, че физическата им сила им дава правото да мачкат и унижават връстниците си. Все повече ще са тези, които ще се качват пияни зад волана.

Докато не осъзнаем собствената си отговорност, няма да имаме силите и възможностите да търсим отговорност и от отговорните институции. И те няма да ни дават отговори.