петък, 29 ноември 2013 г.

56-та церемония Спортист на годината

И тъй като тук взе да става много мрачно една приятелска закачка с приятелите от http://chronicle.bg/ 



Да видиш името си в любим сайт винаги е много приятно. Да видиш снимката си е още по-приятно. А като си видиш и текста си е разкъртващо. Още по-хубаво става и когато Facebook се изгабарка и на статията „56-та церемония Спортист на годината ще се проведе на 16 декември” публикува снимката ти. 

Вече е лично



Вече стана лично или просто успях да си го призная. Все тая. Важното е, че е лично. Умората ми е лична. Страхът ми е личен. Депресията, която чука на вратата, и тя е лична. 

Вече дори не мога да слушам гласовете на депутати и/ли министри и да не ме втресе. Ледени и горещи вълни на ярост и паника. Ярост, че още сте тук. Паника, че ще останете. Паника, че ще провалите живота ми. Паника, че ще ме принудите да бягам.
Аз не съм вас. Не търся задните входове и изходи на живота. Възпитана съм с ужасяващо чувство за справедливост. Това пречи, много. Да живееш в момента в България и да търсиш справедливост са несъвместими неща. 

Никога не съм била шубе. Никога. Никога не съм бягала от битка – независимо голяма или малка. 

Вече е лично. Вие искате от мен, от приятелите ми, от хората, които обичам, да станем тихи мишлета. Това е лично. Много лично. Ние не сме вас.

Лична е и болката в очите на хората, на които държа. Дори повече от моята. Аз обожавам приятелите си. Независимо от кога са ми приятели. Защото, за да ги допусна до себе си, значи са специални. 

Вие всички сте Пеевски. Не мога да ви слушам без да ме втресе. Ярост, че вие имате властта да определяте съдбата ни. Паника, че ще продължите. Паника, че правите моите хора нещастни. Паника, че всички ще си тръгнем. 

Голяма драма беше плакатът „Мразя ви безплатно”. Говор на омразата, дрън-дрън, така ли се възпитавали деца, да мразят и к'ви ли не глупости. 

Грешка. Драмата ви идва сега. Защото аз осъзнах, че е лично. И да, мразя ви. Мразя ви искрено. Заради себе си, заради приятелите ми, дори и заради вашите деца. Мразя ви, защото отнехте правото ми да възприемам света по друг начин, освен цинично. Мразя ви, защото заспивам всяка нощ плачейки от ужас, че нищо не зависи от нас. От ужас, че трябва да бягам. Мразя ви, защото ме правите нещастна. А най-вече ви мразя, че правите хората около мен нещастни. 

Вече е лично. И по-добре е да си ходите

четвъртък, 28 ноември 2013 г.

Доверието, глупако, доверието



Надига се някаква вълна, поредната може би, от едно хленчещо недоволство. 

Протестът не бил успял, бил се провалил и, ти да видиш, студентите го били предали. Ало, добър ден! Как спахте? А къде? Че нещо са ви простинали мислите, може да сте спали на течение. 

Първо: протестът не е свършил. Така че няма как да се определи дали е успял или не. А протестът ще свърши тогава, когато не остане и един човек на улицата, а това не вярвам да се случи. Или когато О. даде оставка. Това, виж, вярвам, че ще се случи.

Второ: да, доста е изморително и натоварващо 168 дни да викаш, пишеш, гониш и търчиш без някакъв видим резултат. Но! Ето го но’-то. Казва видим. И имам предвид видим в момента. Защото ако се върнем в един месец назад и гледайки от днешната си гледна точка, ще видим доста резултати. Резултати като хаотични и паникьосани действия от страна на управляващите. Неадекватни движения по партийните редици. Напрежение в партиите, а и изостряне на вътрешно партийните войни, което, лично мен, дълбоко ме радва. Гледката как гарваните си вадят очите може да бъде знаменита.

Трето: никой никого не е предал. Ще има предателство, когато изоставим себе си, идеите и мечтите си. Ще има предателство, когато предадем светоусещането си и с тежка въздишка вдигнем рамене, и кажем: Ми явно няма смисъл, аз се отказвам. Предателство ще има, когато решим, че моралът не е важен, не е водещ принцип за управлението на една държава и на нас всъщност не ни пука, кой колко краде от обществените ресурси. Предателство ще има, когато зазидаме мозъците си за околния свят. Отново. 

И сега вече, пишейки го това, започвам да се ядосвам. Отново. Защото съм изморена, защото съм тъжна и защото ми писна от мрънкала. 

Защото този протест ни даде нещо, което ако проспим, лично ще ни обявя за най-големите тъпанари живели някога. Даде ни основа за някакво минимално базово доверие. Доверие, основано на едно искане. Искане за оставка. Искане, което формулира в себе си желанието за нормална, морална държава, в която основното занимание на гражданите й е да генерират добавена стойност, да произвеждат блага за себе си и общността и да се чудят къде да прекарат заслужено изработената си почивка. А не да се чудят кой корумпиран изверг без ценности ще бъде назначен на позиция, чрез която да ги репресира и ограбва. Точка. Базово доверие. 

В самото начало на протестите имаше гласчета, които в последствие прераснаха във викове, че на протеста имало платени, имало гербаджии, имало реформаторски кооператори, имало десни, леви. Изобщо имало разни хора, на които едни други хора им сложили етикети. Е, и? 

Студентите, ранобудни и полусънени, налазени от всякакви хора, добронамерени или не, с цялото вторачено очакване на недосъбудената нация, родиха идеята, че не искат никой да ги яха, да ги подкрепя партийно и т.н. Само че, мили хора, ако аз реша да подкрепям някого, да го харесвам, да кажем, само аз мога да реша дали да продължа да го правя или не. Независимо от това дали той иска или не. Само че, по-възрастни елементи, вместо да осъзнаят тази простичка истина предпочетоха позата на фръцнатата мома, която ощипана веднъж, не е получила повторно внимание.

В България няма гражданско общество. Няма общество. Имам много просто обяснение за това. Защото няма базов консенсус, върху който да го градим. Защото няма базови рамки, около които да се обединим. Защото, скъпи сънародници, ние лакомо искаме всичко сега и веднага. Тоест ако се прави нещо да се случи всичко на куп – ами няма как да стане. 

Ето за това протестът е шанс за създаването на това общество. С гарантирана базова рамка на консенсус. БАЗОВ МОРАЛ В УПРАВЛЕНИЕТО. И точка. Всяко допълнение ще отблъсне една или друга група от граждани. 

Защото, колкото и на някои от вас да не им харесва, ние сме част от някаква общност и сме принудени да живеем заедно. Харесваме се, нехаресваме се, това е положението. За това ни е нужен консенсус. За да не си пречим. И доверие, че ще спазваме този консенсус. 

Време е, крайно при това, защото нещата са на път да станат фатално нееобратими, всички, които искат морал в управлението да осъзнаят, че няма как да наложат собствените си, допълнителни искания, над всички. Някои не искали партии. Е хубаво де. Ама аз искам. Някои искали гарантиран базов доход за всеки. А да бе, да. И как ще стане това. От златото на Kleta majka Balagariq? Я малко по-сериозно. Едни искали нова конституция, други също, ама ако може всеки да напише по 5 и поне 4 от тях да са одобрени и да се прилагат. 

Хора, няма как да стане всичко на куп. Няма. Защото се мотахме толкова много време, затворени в малките си апатични светове. Защото я нямаме основата. Сега е време да градим основата. 

Основа върху базов консенсус, че искаме морално управление. И доверие, че ще запазим консенсуса. 

Иначе.. иначе дърпаме шалтера.

петък, 22 ноември 2013 г.

Етикетите не решават проблеми

Разговорът за дясното го изпуснахме преди години. И бързам да разочаровам всички злоради лелки (злорада лелка е състояние на духа и не зависи от пол и възраст), като уточня, че казвам това дълбоко разочарована, включително и от себе си. Разговорът за лявото, поне допреди няколко седмици, никога не ме е вълнувал дълбоко, защото вярвам в принципа всеки да си гледа в паничката. Въпреки че да, за да имаш работеща политическа система, трябва да имаш силно дясно и силно ляво, като под силно нямам предвид репресивно. Разговорът за дясното и лявото е изпуснат. Отдавна. И този пропуск ни доведе до днешния момент.

Извинете, но с какво етикетът „десен” или „ляв” в момента може да бъде полезен? По улиците на столицата бродят разни параненормални формирования, които ще „бранят” гражданите. От кого? От други граждани.

С какво меренето кой е по-десен променя факта, че 162 дена гражданите на България, в опита си да формират така дълго ражданото гражданско общество, остават нечути от етикетираните за „леви” и „десни” в парламента и правителството?
За какво ляво и дясно говорим, когато нямаме основата? За какво ляво и дясно говорим, когато оставихме основата да рухне? И, по дяволите, на колко човека в цялата държава изобщо им говори нещо понятията „ляв” и „десен” в политиката? Наистина, 1 %, 5 %? Да говорим за дясна макрорамка на хора, които продават глада си, не ми се вижда сериозно. Да говорим за десни или леви принципи на хора, които си позволяват да мислят само за следващите 12 часа живот е цинично.

Липсва основата. Разпадна се, разрушихме я или просто гледахме безучастно докато това ставаше в момента е без значение. Фактът е, че я няма.

Проблемът в момента не е, че се провежда „лява” политика. Проблемът е, че се провежда политика модел „Пеевски”. Както и предишното управление, което провеждаше етикетирана за дясна политика. Проблемът беше, че се провеждаше политика по модел „Пеевски”. И преди, и сега, етикетите „ляво” и „дясно” си бяха само и единствено това – етикети. Етикети, поставени на стоки с изтекъл срок на годност и предимно ментета. Етикетите не решават проблеми. Етикетите ги прикриват.
А моделът Пеевски има един много простичък синоним – корупция.

От Wikipedia: Корупция (на латински: corrumpo – развалям, развращавам, подкупвам) в най-общ смисъл е злоупотребата с обществена служба за лично облагодетелстване или, по-конкретно - поведение на длъжностни лица, чрез което те или техни близки се облагодетелстват неправомерно и незаконно, като злоупотребяват с поверената им власт.

Развалям, развращавам, подкупвам – може би това трябва да седи като девиз на Народното събрание.

Има корумпиране на мисленето. И докато не осъзнаем това всякакви разговори за лявото и дясното ще са не само безсмислени и безплодни, но дори и вредни. Защото ще отвличат вниманието.

Има корумпиране на мисленето, корупция на светоусещането.

Добрата новина е, че 162 дни вече, гражданите на България искат да излекуват мислите си. Искат да поправят обществото, да ремонтират държавата и след това да си се заемат с обичайните за тях занимания, а дори може и с т.нар. си личен живот.
Разговорът за лявото и дясното отдавна е изпуснат.

Сега е моментът за разговора за основата. А за дясното, лявото и шестте страни на кравата ще си говорим после..

четвъртък, 21 ноември 2013 г.

Вие се еб@вате*



Алоу, управляващите, вие се ебавате вече. Това не е сериозно, честно. 

Ебавате се с нас, протестиращите, част от българския народ, който уж ви е назначил. И го правите грубо вече 161 дни. Не ни виждате. Не ни чувате. Но не може да ми обясните как като ни няма, някой ни бил платил. И така 161 дни. Били сме ви стимул да работите бързо и стегнато. Това вече си е сериозна ебавка. Стимул сме ви да бързате да си свършите поетите ангажименти към различните финансови интереси, които ви държат заради алчността и безочието ви. 

Били сме сигнал за това, че нещо хубаво се случва в държавата, че гражданското общество се събуждало и не ви било страх. Честно?! Толкова не ви е страх, че за да стигна вчера до Народното събрание трябваше да мина от Раковски и Дондуков, през ЦУМ, Съдебната палата, Граф Игнатиев и от Гарибалди да се спусна надолу..
Били сме непредставени, за това сме протестирали. Не, другари управляващи, от 161 дни цялата нация е непредставена. Представлявани са само 300 човека – депутати, министри и вашите няколко кукловода. А вие не сте част от нацията. Съмнявам се, че има нация, която би искала да сте част от нея. 

Ебавате се със собствените си избиратели. И тук вече не сте груби. Тук сте брутални. Лъжете ги, ограбвате ги и ги третирате като добитък. Доведохте едни хорица в София, за да покажете, че някой ви обича. Това е любовта на крепостния селянин към господаря му. Любовта на гладното и бито куче, към стопанинът, който го бие. Довлачихте едни хорица, за да подтикнете още веднъжразделението в обществото ни. И, сериозно, ебавате се за 50 000-те души, нали?! ДПС направи митинг на БСП и Атака и пряко сили събрахте 30-тина хиляди души. 

Ебавате се с полицаите. И то яко. Да питам ли дали са им изплатени извънредните, които им се дължат НЕ заради нас, а заради вашето собствено шубе? Или риторичните въпроси да ги задавам към пресцентъра на МВР? Държите тези хора, за да ви пазят, от нас. Само че ние не сме вас, за това не очаквайте да ви пребием с камъни. Ние не сме вас, за да се гаврим брутално с достойнството ви. За това, пуснете полицаите да почиват. Те също са хора, имат нерви, семейства, подозирам дори, че може да се говори за личен живот. 

Честно. Ебавате се вече. Всяка вечер на традиционните заграждения ние си говорим. Ние, българите. От двете страни на заграждението. Независимо от цвят на кожата или униформата. Защото ние, ако не сте разбрали, сме една нация. Само вие сте контра-българи. 

Честно. Вече не е смешно. Ако ви трябват мога да ви дам 161 причини да си тръгнете. Но вече имате 7 000 000 такива. И всичките говорим един език (е някои изпитват затруднения, но и за това сте виновни вие). 

Честно. Тръгвайте си и спрете да се ебавате.

*По принцип много внимавам какъв език използвам в блога. Не, защото се прехласвам по битността си на млада дама, а защото за мен думите са важни и публичното говорене трябва да има някакви норми. Но, първо аз, доколкото знам не съм публична фигура и не представлявам някоя институция. И, второ, вече почнах да прегарям, а цинизмът на ситуацията вече в пъти надхвърля моя собствен.

петък, 15 ноември 2013 г.

Нямаме какво да доказваме нито на Доган, нито на Станишев

От Facebook-малко разширено.

И аз да се включа в хора, убедена съм, на разума. Моля ви, утре, поне до 18:00 да не се правим на смели, да не ходим да реконтрапротестираме, да не ходим да броим окаяните хорица, които БСП и ДПС третират като добитък и товарят по автобуси, за да ги стоварят в София като доказателство, че все още има хора, които продават глада си и гласуват за тях!

Моля ви, утре, поне до 18:00 да не се мотаем из центъра, за да не изпълним дебилния им сценарий и така да им се предадем, да се оставим да ни бият на наш терен. И най-важното, по този начин да им предадем студентите. Да им предадем надеждите си.

Мола ви, утре, поне до 18:00 да отделим внимание на себе си, на семействата си, на къщите си, а някои от нас и на работата си. Нямаме какво да доказваме нито на Доган, нито на Станишев, нито на когото и да било друг. Ако искат и 100 000 да докарат, те ще са точно това - докарани. Докарани за 1 ден. Докарани не заради убеждения или ценности, а докарани за пари.

А ние сме тук. Всеки ден. Вече 155 такива. И пак ще бъдем.


П.С Искам да помоля и студентите от #OccupySU да запазят спокойствие, да не се подават на провокации и да останат в сградата на Софийския университет, докато навън се опитват да ги вкарат в капана на манипулация. Искам да знаете, че всички сме с вас. И сега е поредното изпитание за нашите и за вашите нерви. Бъдете повече от силни следващите 24 часа. С вас сме.

четвъртък, 14 ноември 2013 г.

За чужбината

от Дневник


Няколко пъти чух реплика, която, ако кажа, че ме вади извън кожата, ще е малко. Реплика, достойна да бъде родена от мозък, претърпял дълго облъчване от реактора за Белене или от ДС. 

„Като са толкова умни, Будните студенти, защо не учат в чужбина?” 

Смисълът й е сбъркан по толкова много показатели, че дори не знам от къде да почна. Най-малкото говори, че въпросните мозъци, подкрепящи текущото управление, не вярват, че българското образование, българските преподаватели и българските деца, са „умни” или някога ще станат. 

Обаче искам да кажа друго, което въпросните мозъци едва ли ще могат да схванат, но аз искам да се пробвам: Мозъци, образованието в чужбина, към днешна дата, е право на избор. Право и избор. Схващате ли? Защото, колкото и да ви е трудно да повярвате, има хора, които предпочитат да останат в България. Не защото са тъпи или глупави (но най-вероятно са малко лудички), а защото искат и вярват, че от тях зависи нещо, ситуацията тук да се промени. Да се промени така, че след години родители от чужбината да се хвалят „Моето дете учи в България”. 

Всеки има право да избере къде да учи. Аз съм такъв пример. Може би за убиване, но пример. Отказах стипендия в САЩ навремето, защо казах, че САЩ е много далече, а и може би, защото знаех, че веднъж ако отида, никога няма да се върна. Отказах, защото тук е огромната част от нещата, които обичам. Отказах, защото трудно вирея на чужда почва. Да, понякога има доза съжаление за този избор, но тя бързо отминава. Работата и заниманията ми са ми дали шанса да знам как се работи в „чужбината”, на запад. И да, може би след някакво време ще реша да поработя някъде навън, но това ще е просто, защото трудно устоявам на предизвикателствата. 

Много от студентите, които днес се борят за правото си да живеят тук, също са могли да учат в чужбината. И част от тях ще отидат да специализират или работят там. Но не разбирам как това ги прави по-глупави. 

Също така много уважавам всички, които са учили и успели „в чужбината”. Но това е право на избор. А и в много случаи и на финансови възможности. Но предимно на избор. Това, къде е учил някой, не го прави по-тъп. Може би го прави по-амбициозен, по-луд и/ли по-романтичен. 

Образованието е право на избор. А сегашното управление лишава голяма част от населението си от това право. 

И последно, чета изказвания на т.нар. преподаватели. Същества, като Драгомир Драганов, които, хулят студентите си, наричат ги какви ли не, включително и глупави. И, най-вероятно, имат желанието тези студенти да хванат пътя към чужбината и да не карат повече плесенясалите им мозъци да се будят. Тези хора, за мен, трябва смирено да свалят въображаемите си тоги и да помолят студентите, които днес преподават първия урок по гражданско образование, да четат лекции на тях, т.нар. професори. За да имат шанса някога да разберат какво е право на избор. 

П.С - в последните месеци се убедих за пореден път, че в България има разкошни преподаватели. Поклон пред труда им 

сряда, 13 ноември 2013 г.

Гняв



Хиляди излизат да протестират и да искат оставка. Според депутатите в Народното събрание отвън нищо не се случва.
Гняв…

Безпрецедентно количество полицаи, специални части и жандармерия се хвърля срещу мирно протестиращи граждани. Бият студенти, бият възрастни хора, просто бият..
Гняв…

Според зам.-председателя на НС отвън продължава нищо да не се случва.
Гняв…

Километри улици са блокирани от полицията, за да могат 240 плъха да изпълзят необезпокоявани от началниците си – българските граждани.
Гняв.. 

Тъгата в очите на възрастните хора ме побърква…
Гняв… 

Умората в очите приятел, придружена със зараждащ се цинизъм, е твърде ненавременно дошла за неговите 22 години.
Гняв…

Празна сграда, символ на държавата, оградена от хиляди – няколко хиляди протестиращи и още толкова „органи” на „реда”.
Гняв…

Тежко оборудвани „органи” на „реда” тръгват срещу нас…
Гняв… 

Разделят ме от брат ми… стотици тежко оборудвани „органи”
Страх… 

Мразя да ме е страх. Мразя! Особено, когато не ме е страх за мен, а за него, за тях. За приятелите ми.
Ярост…

Сълзи в очите на приятел. Сълзи в моите..
Ярост.

Може ли гневът да бъде градивен? Да, моят може. Така се фокусирам. Изолирам страничния шум и насочвам енергията си там, където трябва. Ярост. Няма да допусна повече да ме е страх за хората, които обичам. Няма. Това управление трябва да си ходи. За да си отиде страхът. 



вторник, 5 ноември 2013 г.

Нестандартната ситуация изисква нестандартни мисли



А ситуацията в момента е повече от нестандартна.

Обществото се опитва да догони останалия цивилизован свят в развитието си и се втурна рязко да се променя. Протестът, който продължава 145 дни, е израз на тази промяна. Промяната носи надежда, създава еуфория, генерира енергия и е особено важно тази енергия да не бъде похабена, или опорочена.

Но всяка промяна, независимо за добро или за лошо, плаши. Плаши тези, които я правят и, повече от логично, плаши тези, които искат да я спрат. И докато при едните този уплах се заличава от еуфорията и надеждата, то при другите той прераства в страх. А страхът ражда омраза. 

Проявленията на тази омраза ни заливат особено интензивно в последните няколко седмици. Омраза срещу студентите, омраза срещу протестиращите, омраза срещу различните. Граждани срещу селяни, образовани срещу неграмотни, бели срещу черни, това няма да доведе до нищо добро. 

Манипулациите, ежедневното надлъгване с т.нар. институции и „държавни” ръководители, отстояването на тезите и каузите изморяват ума и притъпяват сетивата.

Поне моите така ги усещам напоследък. Всеки един момент искат да излязат в почивка, да полегнат под някоя сянка и да гледат точката в хоризонта, където океанът се слива с небето. Но нямам време. Твърде динамично се случва всичко, за да има кой да ги чака да си почиват. За това имам рязка нужда зареждане. От нещо обикновено представено по необикновен начин и от нещо необикновено представено по обикновен. 

Имам нужда от глътка нестандартни идеи. 

Рядко ходя на форуми. Първо, защото в един дълъг период от време работата ми изискваше да участвам и организирам такива. Второ, защото в масовата си част на мен ми се виждат високопарни, надути и леко назидателни. И трето, защото темите не са ме вдъхновявали, ама грам. 

Сега, обаче, с нетърпение чакам да дойде събота, 9 ноември,когато в зала 6 на НДК, ще се проведе Ratio – формат, на който учени представятидеите си по разбираем начин пред не-научна аудитория (това последното ми е особено важно). 

За това събитие се зарибих по няколко причини. Най-важната е хората, които ми казаха за него. Хора, които също като мен искат да случат промяната. 

Следващата са темите. 

Тайните на медиумите - Пол Зенон един от най-известните британски илюзионисти, който в някакъв етап от животът си изкарва парите си като уличен илюзионист и научава как хората могат да бъдат залъгвани и манипулирани. А залъгването и манипулирането са сред основните пречки пред промяната, към която се стремим. Освен това искам да знам О. дали е холограма или зомби.

Обонянието - Проф. Матю Коб използва ларви на мухи, за да разбере как функционира човешкото обоняние и как миризмите се възприемат от мозъка. Тоест ще имам възможност да видя как да стимулирам сетивата си, а както казах те имат остра нужда от това.

Как хората взимат решение в социалните дилеми? – и това е лекцията, в която задължително искам да участвам. Заради всичко, което се случва. Д-р Морис Гринберг, ще разкаже за изследвания върху поведението на хората в т.нар. Дилема на затворника, Игра на ултиматум и други игри от теория на игрите, които хвърлят светлина върху механизмите, водещи до понякога парадоксално и ирационално поведение. А напоследък освен парадоксално и ирационално поведение друго не наблюдавам. 

И последно – наистина имам нужда от глътка нестандартни идеи. 


понеделник, 4 ноември 2013 г.

Теория на обяснителния режим



Напоследък, за съжаление, все по-ясно се доказва твърдението ми, че дори да си най-гениалният, с най-гениалното, най-откровеното и най-човеколюбиво откритие, или кауза, без добра комуникация никой няма и да разбере. Още по-лошо, недобрата комуникация може буквално да закопае откритието или каузата. Да, за съжаление, отново говорим за PR. Но не за Press Release, а за Public Relations. 

Най-лошото за една кауза е нейните застъпници да влязат в обяснителен режим. Нещо, което се случва непрекъснато и с дясното, и с протеста, и ако не внимаваме, ще се случи и със студентската окупация. 

Прост пример:

Искане: оставката на О., защото моделът „Пеевски” показва всичко вредно и порочно в управлението на държавата, порочния кръг корупция-липса на правосъдие-лошо образование-лошо здравеопазване-бедност.
Отговор: ама вие сте платени; свързани със Сорос, ГЕРБ, Реформаторски блок, рептили, кеймтрейли и др.
И вместо просто да кажем „Да, свързани сме с рептилите и ни плащат в кеймтрейли, но моделът Пеевски е вреден и за това трябва да си ходите”, започваме да се доказваме колко безплатни, колко нереформатори и колко негербери сме. 
Резултат – влизане в обяснителен режим.. Защо си без шапка, когато биеш негрите.

Нещо подобно се случи и когато питаха Волен бил ли е в ресторанта в Брюксел. Волен, като опитен манипулатор, започна да пита кой им е казал, че е бил. И журналята, вместо да му кажат „Няма значение, вие кажете бяхте или не”, започнаха да се оправдават, да търсят свидетели и какво ли още не. В резултат никой не разбра колко пари е излязло на данъкоплатците шествието на 24 атакаджии из Европата.

Сега виждам, как различни субекти – от хора до измет – се упражняват върху това има ли хора от партиите и/ли протеста при студентите, освен, нали, че исканията били политически (а политическите искания не се отправяли към премиера, както научих скоро). 

Е и?! Да попитам. Да, аз предпочитам студентската окупация да си е студентска окупация, а протеста ни да е протест и да не паразитира върху студентите. И всеки да си върши неговия дял от работата за вършене. Но всъщност и това не е важно.

Важното е, че исканията на студентите са за оставката на О., премахване на модела Пеевски от управлението и морал в партиите (позволявам си да ги синтезирам по този начин, защото студентите не са професионални оратори или политици и за това се получават неща като „нов морал”). И точка. 

Дали някой от протеста или от някоя партия (btw. партийците и протестиращите също са граждани на България) не прави морала на управлението О. по-чист. Не прави модела Пеевски по-малко вреден. Не прави оставката по-дадена. Точка. 

Не трябва да позволяваме влизането в обяснителен режим, защото така се изпуска важното.