понеделник, 30 декември 2013 г.

2013 – време да порасна



Винаги съм носила отговорност за собствените си решения и действия. Така съм възпитана. Може би за това силата ми е в кризисни ситуации. И да, мога да го кажа, защото има нещастието да се познавам много добре. Единственото нещо, за което отказвах да нося отговорност, е собственото ми щастие. Личното ми такова. Изводът, че не мога да го постигна сама е най-голямата грешка, допускана от мен някога. 

Е, 2013 беше моята година да порасна. В последните няколко месеца всеки ден си правя равносметка. Така се пести време на 31 декември вечерта в 23:59 и остава повече за даване на обещания пред себе си, които никога не изпълнявам съвсем. Само че равносметката включва последните седем години. 

Друга моя особеност е, че съжалявам за миналите си действия и решения най-много 5 минути (имало е случаи и до 7, ма те бяха много критични). Миналото е нещо, което няма как да се върне и промени, за това е абсолютно безсмислено да се кая и тръшкам. Единственото, което мога да правя с миналото е да извличам хубавите спомени и ценните поуки. 

Време на порасна. Това не означава, че ще задуша хлапето в себе си. Напротив. Мисля да го оставя да беснее на воля. Крайно време му е. Просто 2013 година ме принуди да разбера, че собственото щастие на Мария Николова, Добрата фея или Точката, тоест моето, зависи само и единствено от мен. 2013 година ме принуди да взема решения, които 2012 бяха кристално ясни, че трябва да се вземат, но шубето в мен надделя. 2013 ме научи, че мога сама, колкото и да не искам да съм. 2013 ми припомни, че в крайна сметка аз съм едно импулсивно същество, което обича да се смее. 2013 ми показа, че не е важно от кога познаваш хората, за да ги обикнеш. 2013 ме подсети, че единственият човек, който може да излезе насреща ми и да ме победи съм аз. 2013 ме научи да благодаря. 

Искам да кажа едно голямо „Извинявай” на всички, които съм наранила по някакъв начин. През 2014 ще се стремя да избягвам подобни неща. Мразя друг да се чувства нещастен заради моята лудост. 

Искам да кажа едно голямо „Извинявай” на себе си. Да, моето момиче, научи се, че нищо не почва абсолютно на чисто. Приеми го и продължи нататък. Всеки има минало и си носи куфарите пълни със спомени. Няма как ти да си по-различна. Просто порасна. 

2013 ме накара да порасна. 2013 ме принуди да видя собствените си страхове и да ги прегазя. 2013 ме научи да се влюбвам във всеки един миг от живота. Защото никога не е ясно каква гадост чака в следващия. 

За 2014 възнамерявам да бъда предимно и 100 % себе си. И да съм щастлива.
И в крайна сметка – очакванията ебават ситуацията винаги. Тук и сега е това, което е важно. 

С това се събудих в главата и мисля, че е време да го приема – аз съм просто човек.


събота, 14 декември 2013 г.

#Да



Да, днес станаха шест месеца откакто Народното събрание избра успешния млад Пеевски за председател на ДАНС (като пътьом, целенасочено промени законодателството така, че да е удобно на успелия да борави с всички репресивни възможности на службата). 

Да, днес с много от хората, с които се запознахме на протестите се поздравяваме като на празник, отбелязвайки едва ли не светлата дата, на която сме се срещнали за пръв път и от тогава сме неразделни 184 дни. И преди да почне хейтът да кажа моето мнение по темата. Поздравяваме се, защото наистина се радваме, че се познаваме. Поздравяваме се, защото доказахме на себе си и на обществото, че ни има, че ни пука и че можем да действаме. И, най-важното, поздравяваме се, за да не ни обхване мрачно отчаяние, след което отново да ни налегне апатията. 184 с разкошни хора срещу стена от наглост и цензура са изморителни. Много при това. И ако не намираме сили един в друг ще рухнем. За това, вместо печални и угрижени физиономии, виждате светнали погледи и усмивки. Защото външно сме длъжни да запазим светлината. За да не рухнат приятелите ни. Вътрешно, поне аз, съм една нажежена пружина от ярост, тъга и решителност. Решителност, че няма да спра. Няма да спра, защото искам нещата в живота си различни. Няма да спра, защото искам шанс за всеки да се докаже и развива. Няма да спра, защото нямам това право. Ние сме обречени на този протест. И той ще завърши с оставка, след което промяната продължава. 

петък, 6 декември 2013 г.

Policy of truth



Тhis basic truth -- that communicative freedom is good for political freedom.


 „Ø  Гражданите, които протестират със своите основания, да се замислят дали волно или неволно не обслужват с действията си целта на ГЕРБ за връщане в управлението, защото е ясно, че предсрочни избори сега биха възпроизвели резултат близък до този, който и сега е в НС.” (из опорните точки на БСП)

Ярост. Това е. Бях решила да не пиша днес. Даже бях решила изобщо да не се занимавам с протеста, Народното събрание и борбата за Съветска власт. Ей така, един ден почивка. Но не. Няма как да се случи. Няма как да се случи, докато тези вредни и жалки човечета управляват държавата. 

Манипулация и пропаганда. Толкова. Игра със страховете на хората. Игра с низките им емоции, емоции, които всеки от нас има. Игра с огъня. 

Опорните точки на БСП и ДПС са поредното доказателство, че тези хора не могат и не желаят да разберат, че гражданите имат а) свободна воля б) свободна мисъл и в) право на избор. Изначално. А не по нечия благословия. 

Опорните точки са рефлекс от диктаторско мислене. Разделяй. Владей. Насаждай омраза. Насаждай страх. Нека нацията живее в постоянна параноя. 

четвъртък, 5 декември 2013 г.

Кой идва след О.?



Когато казах, че на въпроса „А кой идва след О.?“ трябва да се отговаря с „Аз“, изобщо не се шегувах. 

Всеки един, или айде повечето от нас, могат с пълното право да кажат „Аз. Аз идвам след О.“ (без удивителни „!“, а просто с точка „.“, защото просто известяваме за факт). Да, нямам предвид, че точно моето персонално „аз“ идва след О., но знае ли човек, може и да се наложи. 

„И какви са ви идеите? Как ще ги реализирате? То нали всички крадат“… тия контра-аргументчета може да си ги монтирате на свежо интимно място. 175 дни по улиците в искане на #Оставка, голяма част от времето на голяма част от нас е заета в това да посочва проблемите.

От толкова посочване на проблемите, няма как да не почнат да се посочват и решенията. И то решения, родени сред дискусии, умуване, спорове. Така да се каже, решения взети с консенсуса, който толкова много ни хвалят. 

Все от нещо трябва да се почне. Не може само да се мрънка, че нямало кой да ни остави да направи едно или друго. Ми.. грешка. Никога не съм чакала някой да ме оставя да правя едно или друго. Това ни е хубавото на поколението, че докато родителите ни бутаха комунизма, ние се самовъзпитавахме във взимане на решения и изследване на света.  Нямам намерение да чакам някой да ме оставя да свърша нещата, които смятам за редни.

Всичко в държавата е навързано като.. мисля, че се казва „свински черва“… възелчета, възли, кръгове, договорки, обвързвания, извиване на ръце или, с други думи, нечисти интереси.  

Решенията са кратки, прости и ясни. Просто някои трябва да има топки, за да го направи.

Аз мисля да почна с енергетиката. Реформа, реформа и пак реформа. Да, реформа се прави с много пари, но, да обясня на комунистите – парите за реформа са ИНВЕСТИЦИЯ, а не РАЗХОД. Почвам с нея, защото са най-големите интереси, с които пък ние нямаме намерение да се съобразяваме. Почвам с нея, защото е нужен голям консенсус.

Аз съм за развитие на ядрената енергетика. Но всичко в нея трябва да минава възможно най-прозрачно (не казвам, че трябва да се знае всичко, все пак за национална сигурност става дума). И не казвам, че непременно ще стане моята. Може разните там зелени да надделеят и да го караме на рапица, рай грас и слънце. Но това ще видим. Според мен истината е в микс между двете. Няма как да се получи иначе. 

Но това, което е сигурно е, че се дава краен срок за експлоатацията на централите с въглища. Хоризонт от 5 до 15 години за спирането или преструктурирането им. Ау, ами миньорите. Ами миньорите ги преквалифицираме, пренасочваме и т.н. „Ами те цял живот само това са правили“. Цял живот със средна продължителност 40 години или? И, без да е цинично, ако цял живот са копали, да се занимават със земеделие. Пак си е копане.

Ау, ама земеделието е в упадък. Няма хляб в него. Айде бе, черноземът на клета майка България да не може да роди зеленчук. Просто интересите нещата да не се случват ги има и тук. Борса. Борса. Борса. За зеленчуци, за плодове, за животни. Всеки да решава прекупвач ли ще ползва или ще ползва борса. В конкуренцията се ражда качеството, а качество определено е нужно. 

Слушам  как некви чичковци, които живеят в 63 година, щели да възстановяват Кремиковци, Химко Враца и какво ли не още. Идиоти. Клета майка България е малка, мъничка държавичка, с мънички ограничени ресурсченца. Не ни трябват огромни тежки предприятия.

 Не сме Съветска Русия за ваше съжаление. У България руда, освен златна разбира се, надали има в такова изобилие. На нас ни трябват предприятия, които да развиват иновациите. Предприятия, които се основават на база на техническия прогрес – ако така може да го схванете. Включително и предприятия, които да подпомагат земеделието да дава по-качествена продукция. 

Ау, ми откъде хора за такива предприятия, то с днешното образование няма кадри.. Айде бе. В България все още има прекрасни учени и преподаватели. А и съм убедена, че хора, които живеят и работят в онзи, другия свят, биха се върнали с голяма радост в България, ако им се предостави пространство и възможност да правят изследванията и откритията си. И ще го направят дори в началото да няма възможност за огромни заплати. А тези хора, също така, могат и ще преподават. А да ти преподават хора от практиката е безценно. 

Та.. общо взето е това. Написано е простичко, случването ще е сложничко. Но трябва да се почне. 

А, и btw., чувам, че протестът не родил лидери. Не родил, my ass. Протестът оформи и кали много такива. Просто чичковците от 63 година не могат да схванат, че днешното лидерство се оформя от повече хора и не е вождизъм. 

Айде, до скоро, аз отивам за една Оставка.


Днес ме е тресна графоманията.

Искам да ви крещя в лицата



Гледам си Timeline-а във Facebook и желанието да крещя е помитащо.  „Утре ще ходя на протест“, „ДА ПОДКРЕПИМ УКРАЙНА“, „Не на полицейския произвол – на 5-ти да се съберем“, „дръжте се до 13:00, че тогава идвам, но ще седя до 15:00, че съм на работа“… 

Няма да стане така.

Аз се изморих. Мога да го повторя. Аз, Мария Николова, се изморих. 155 дни на улицата (днес е ден 175, но аз съм с – 20 в броенето) изморяват. Изморяват по начин… изморяват физически, изморяват психически и смазват морално. 

И точно за това искам да се свършва вече, за да си почивам, за да се развивам, да уча, да се смея, да правя нещо за хората – примерно стъпките им по-леки. 

Обаче.. Обаче не разбирам овчия възторг по случващото се в Украйна. Разбирам възторга, не разбирам овчето. Надъхването от събота, как в четвъртък и ние ще покажем, че можем като украинците е жалко. Най-малкото, защото украинците, някак, излязоха по улиците и не се прибраха. При тях ситуацията все още е извънредна, при нас, като че ли, влезе в коловоза на ежедневието: „Ще дойда за час, то нали утре пак“. 

В Украйна имат кауза, която може да обедини партии и граждани – членството в ЕС. Тук имаме кауза, която разделя партиите от гражданите, както и партиите помежду им – искането за морал и справедливост в управлението. Тяхната кауза е сески. Нашата – не. 
И не, няма да стане с мрънкане. Няма да стане с надъхване от типа „Давайте като украинците“. 

Няма да стане докато не отнесем гадния шамар и не осъзнаем, че при нас нещата са различни. Че проспаните години, взирането в собствения периметър, правят днес протестът ни по-труден, по-изморителен и по-…неспонтанен. 

Няма да стане докато не си върнем чувството за извънредност. Няма да стане докато идваме да протестираме с часови норматив. Просто няма.

И не. Не се отказвам. Просто искам да ви крещя в лицата „СПРЕТЕ ДА СЕ СРАВНЯВАТЕ“. Ние не сме Украйна. Ние сме си ние. И няма да станем по-различни.

Искам да ви крещя в лицата „Събудете се“. Събудете се, но не се прехласвайте по собственото си мъченичество. Събудете се и бъдете заедно. Каузата е една – морал и справедливост. Символът й е един – оставката на О.

Искам да ви крещя в лицата „Сега е лесното“, защото след оставката идва сложното. Да се съградим на ново, да съхраним малкото останало честност и почтеност у нас и да я развием.

Ние сме си ние.. и нашият път е гаден.

Няма аз да дърпам шалтера. Продължавам до оставка.. Оставката на О.

петък, 29 ноември 2013 г.

56-та церемония Спортист на годината

И тъй като тук взе да става много мрачно една приятелска закачка с приятелите от http://chronicle.bg/ 



Да видиш името си в любим сайт винаги е много приятно. Да видиш снимката си е още по-приятно. А като си видиш и текста си е разкъртващо. Още по-хубаво става и когато Facebook се изгабарка и на статията „56-та церемония Спортист на годината ще се проведе на 16 декември” публикува снимката ти. 

Вече е лично



Вече стана лично или просто успях да си го призная. Все тая. Важното е, че е лично. Умората ми е лична. Страхът ми е личен. Депресията, която чука на вратата, и тя е лична. 

Вече дори не мога да слушам гласовете на депутати и/ли министри и да не ме втресе. Ледени и горещи вълни на ярост и паника. Ярост, че още сте тук. Паника, че ще останете. Паника, че ще провалите живота ми. Паника, че ще ме принудите да бягам.
Аз не съм вас. Не търся задните входове и изходи на живота. Възпитана съм с ужасяващо чувство за справедливост. Това пречи, много. Да живееш в момента в България и да търсиш справедливост са несъвместими неща. 

Никога не съм била шубе. Никога. Никога не съм бягала от битка – независимо голяма или малка. 

Вече е лично. Вие искате от мен, от приятелите ми, от хората, които обичам, да станем тихи мишлета. Това е лично. Много лично. Ние не сме вас.

Лична е и болката в очите на хората, на които държа. Дори повече от моята. Аз обожавам приятелите си. Независимо от кога са ми приятели. Защото, за да ги допусна до себе си, значи са специални. 

Вие всички сте Пеевски. Не мога да ви слушам без да ме втресе. Ярост, че вие имате властта да определяте съдбата ни. Паника, че ще продължите. Паника, че правите моите хора нещастни. Паника, че всички ще си тръгнем. 

Голяма драма беше плакатът „Мразя ви безплатно”. Говор на омразата, дрън-дрън, така ли се възпитавали деца, да мразят и к'ви ли не глупости. 

Грешка. Драмата ви идва сега. Защото аз осъзнах, че е лично. И да, мразя ви. Мразя ви искрено. Заради себе си, заради приятелите ми, дори и заради вашите деца. Мразя ви, защото отнехте правото ми да възприемам света по друг начин, освен цинично. Мразя ви, защото заспивам всяка нощ плачейки от ужас, че нищо не зависи от нас. От ужас, че трябва да бягам. Мразя ви, защото ме правите нещастна. А най-вече ви мразя, че правите хората около мен нещастни. 

Вече е лично. И по-добре е да си ходите

четвъртък, 28 ноември 2013 г.

Доверието, глупако, доверието



Надига се някаква вълна, поредната може би, от едно хленчещо недоволство. 

Протестът не бил успял, бил се провалил и, ти да видиш, студентите го били предали. Ало, добър ден! Как спахте? А къде? Че нещо са ви простинали мислите, може да сте спали на течение. 

Първо: протестът не е свършил. Така че няма как да се определи дали е успял или не. А протестът ще свърши тогава, когато не остане и един човек на улицата, а това не вярвам да се случи. Или когато О. даде оставка. Това, виж, вярвам, че ще се случи.

Второ: да, доста е изморително и натоварващо 168 дни да викаш, пишеш, гониш и търчиш без някакъв видим резултат. Но! Ето го но’-то. Казва видим. И имам предвид видим в момента. Защото ако се върнем в един месец назад и гледайки от днешната си гледна точка, ще видим доста резултати. Резултати като хаотични и паникьосани действия от страна на управляващите. Неадекватни движения по партийните редици. Напрежение в партиите, а и изостряне на вътрешно партийните войни, което, лично мен, дълбоко ме радва. Гледката как гарваните си вадят очите може да бъде знаменита.

Трето: никой никого не е предал. Ще има предателство, когато изоставим себе си, идеите и мечтите си. Ще има предателство, когато предадем светоусещането си и с тежка въздишка вдигнем рамене, и кажем: Ми явно няма смисъл, аз се отказвам. Предателство ще има, когато решим, че моралът не е важен, не е водещ принцип за управлението на една държава и на нас всъщност не ни пука, кой колко краде от обществените ресурси. Предателство ще има, когато зазидаме мозъците си за околния свят. Отново. 

И сега вече, пишейки го това, започвам да се ядосвам. Отново. Защото съм изморена, защото съм тъжна и защото ми писна от мрънкала. 

Защото този протест ни даде нещо, което ако проспим, лично ще ни обявя за най-големите тъпанари живели някога. Даде ни основа за някакво минимално базово доверие. Доверие, основано на едно искане. Искане за оставка. Искане, което формулира в себе си желанието за нормална, морална държава, в която основното занимание на гражданите й е да генерират добавена стойност, да произвеждат блага за себе си и общността и да се чудят къде да прекарат заслужено изработената си почивка. А не да се чудят кой корумпиран изверг без ценности ще бъде назначен на позиция, чрез която да ги репресира и ограбва. Точка. Базово доверие. 

В самото начало на протестите имаше гласчета, които в последствие прераснаха във викове, че на протеста имало платени, имало гербаджии, имало реформаторски кооператори, имало десни, леви. Изобщо имало разни хора, на които едни други хора им сложили етикети. Е, и? 

Студентите, ранобудни и полусънени, налазени от всякакви хора, добронамерени или не, с цялото вторачено очакване на недосъбудената нация, родиха идеята, че не искат никой да ги яха, да ги подкрепя партийно и т.н. Само че, мили хора, ако аз реша да подкрепям някого, да го харесвам, да кажем, само аз мога да реша дали да продължа да го правя или не. Независимо от това дали той иска или не. Само че, по-възрастни елементи, вместо да осъзнаят тази простичка истина предпочетоха позата на фръцнатата мома, която ощипана веднъж, не е получила повторно внимание.

В България няма гражданско общество. Няма общество. Имам много просто обяснение за това. Защото няма базов консенсус, върху който да го градим. Защото няма базови рамки, около които да се обединим. Защото, скъпи сънародници, ние лакомо искаме всичко сега и веднага. Тоест ако се прави нещо да се случи всичко на куп – ами няма как да стане. 

Ето за това протестът е шанс за създаването на това общество. С гарантирана базова рамка на консенсус. БАЗОВ МОРАЛ В УПРАВЛЕНИЕТО. И точка. Всяко допълнение ще отблъсне една или друга група от граждани. 

Защото, колкото и на някои от вас да не им харесва, ние сме част от някаква общност и сме принудени да живеем заедно. Харесваме се, нехаресваме се, това е положението. За това ни е нужен консенсус. За да не си пречим. И доверие, че ще спазваме този консенсус. 

Време е, крайно при това, защото нещата са на път да станат фатално нееобратими, всички, които искат морал в управлението да осъзнаят, че няма как да наложат собствените си, допълнителни искания, над всички. Някои не искали партии. Е хубаво де. Ама аз искам. Някои искали гарантиран базов доход за всеки. А да бе, да. И как ще стане това. От златото на Kleta majka Balagariq? Я малко по-сериозно. Едни искали нова конституция, други също, ама ако може всеки да напише по 5 и поне 4 от тях да са одобрени и да се прилагат. 

Хора, няма как да стане всичко на куп. Няма. Защото се мотахме толкова много време, затворени в малките си апатични светове. Защото я нямаме основата. Сега е време да градим основата. 

Основа върху базов консенсус, че искаме морално управление. И доверие, че ще запазим консенсуса. 

Иначе.. иначе дърпаме шалтера.

петък, 22 ноември 2013 г.

Етикетите не решават проблеми

Разговорът за дясното го изпуснахме преди години. И бързам да разочаровам всички злоради лелки (злорада лелка е състояние на духа и не зависи от пол и възраст), като уточня, че казвам това дълбоко разочарована, включително и от себе си. Разговорът за лявото, поне допреди няколко седмици, никога не ме е вълнувал дълбоко, защото вярвам в принципа всеки да си гледа в паничката. Въпреки че да, за да имаш работеща политическа система, трябва да имаш силно дясно и силно ляво, като под силно нямам предвид репресивно. Разговорът за дясното и лявото е изпуснат. Отдавна. И този пропуск ни доведе до днешния момент.

Извинете, но с какво етикетът „десен” или „ляв” в момента може да бъде полезен? По улиците на столицата бродят разни параненормални формирования, които ще „бранят” гражданите. От кого? От други граждани.

С какво меренето кой е по-десен променя факта, че 162 дена гражданите на България, в опита си да формират така дълго ражданото гражданско общество, остават нечути от етикетираните за „леви” и „десни” в парламента и правителството?
За какво ляво и дясно говорим, когато нямаме основата? За какво ляво и дясно говорим, когато оставихме основата да рухне? И, по дяволите, на колко човека в цялата държава изобщо им говори нещо понятията „ляв” и „десен” в политиката? Наистина, 1 %, 5 %? Да говорим за дясна макрорамка на хора, които продават глада си, не ми се вижда сериозно. Да говорим за десни или леви принципи на хора, които си позволяват да мислят само за следващите 12 часа живот е цинично.

Липсва основата. Разпадна се, разрушихме я или просто гледахме безучастно докато това ставаше в момента е без значение. Фактът е, че я няма.

Проблемът в момента не е, че се провежда „лява” политика. Проблемът е, че се провежда политика модел „Пеевски”. Както и предишното управление, което провеждаше етикетирана за дясна политика. Проблемът беше, че се провеждаше политика по модел „Пеевски”. И преди, и сега, етикетите „ляво” и „дясно” си бяха само и единствено това – етикети. Етикети, поставени на стоки с изтекъл срок на годност и предимно ментета. Етикетите не решават проблеми. Етикетите ги прикриват.
А моделът Пеевски има един много простичък синоним – корупция.

От Wikipedia: Корупция (на латински: corrumpo – развалям, развращавам, подкупвам) в най-общ смисъл е злоупотребата с обществена служба за лично облагодетелстване или, по-конкретно - поведение на длъжностни лица, чрез което те или техни близки се облагодетелстват неправомерно и незаконно, като злоупотребяват с поверената им власт.

Развалям, развращавам, подкупвам – може би това трябва да седи като девиз на Народното събрание.

Има корумпиране на мисленето. И докато не осъзнаем това всякакви разговори за лявото и дясното ще са не само безсмислени и безплодни, но дори и вредни. Защото ще отвличат вниманието.

Има корумпиране на мисленето, корупция на светоусещането.

Добрата новина е, че 162 дни вече, гражданите на България искат да излекуват мислите си. Искат да поправят обществото, да ремонтират държавата и след това да си се заемат с обичайните за тях занимания, а дори може и с т.нар. си личен живот.
Разговорът за лявото и дясното отдавна е изпуснат.

Сега е моментът за разговора за основата. А за дясното, лявото и шестте страни на кравата ще си говорим после..

четвъртък, 21 ноември 2013 г.

Вие се еб@вате*



Алоу, управляващите, вие се ебавате вече. Това не е сериозно, честно. 

Ебавате се с нас, протестиращите, част от българския народ, който уж ви е назначил. И го правите грубо вече 161 дни. Не ни виждате. Не ни чувате. Но не може да ми обясните как като ни няма, някой ни бил платил. И така 161 дни. Били сме ви стимул да работите бързо и стегнато. Това вече си е сериозна ебавка. Стимул сме ви да бързате да си свършите поетите ангажименти към различните финансови интереси, които ви държат заради алчността и безочието ви. 

Били сме сигнал за това, че нещо хубаво се случва в държавата, че гражданското общество се събуждало и не ви било страх. Честно?! Толкова не ви е страх, че за да стигна вчера до Народното събрание трябваше да мина от Раковски и Дондуков, през ЦУМ, Съдебната палата, Граф Игнатиев и от Гарибалди да се спусна надолу..
Били сме непредставени, за това сме протестирали. Не, другари управляващи, от 161 дни цялата нация е непредставена. Представлявани са само 300 човека – депутати, министри и вашите няколко кукловода. А вие не сте част от нацията. Съмнявам се, че има нация, която би искала да сте част от нея. 

Ебавате се със собствените си избиратели. И тук вече не сте груби. Тук сте брутални. Лъжете ги, ограбвате ги и ги третирате като добитък. Доведохте едни хорица в София, за да покажете, че някой ви обича. Това е любовта на крепостния селянин към господаря му. Любовта на гладното и бито куче, към стопанинът, който го бие. Довлачихте едни хорица, за да подтикнете още веднъжразделението в обществото ни. И, сериозно, ебавате се за 50 000-те души, нали?! ДПС направи митинг на БСП и Атака и пряко сили събрахте 30-тина хиляди души. 

Ебавате се с полицаите. И то яко. Да питам ли дали са им изплатени извънредните, които им се дължат НЕ заради нас, а заради вашето собствено шубе? Или риторичните въпроси да ги задавам към пресцентъра на МВР? Държите тези хора, за да ви пазят, от нас. Само че ние не сме вас, за това не очаквайте да ви пребием с камъни. Ние не сме вас, за да се гаврим брутално с достойнството ви. За това, пуснете полицаите да почиват. Те също са хора, имат нерви, семейства, подозирам дори, че може да се говори за личен живот. 

Честно. Ебавате се вече. Всяка вечер на традиционните заграждения ние си говорим. Ние, българите. От двете страни на заграждението. Независимо от цвят на кожата или униформата. Защото ние, ако не сте разбрали, сме една нация. Само вие сте контра-българи. 

Честно. Вече не е смешно. Ако ви трябват мога да ви дам 161 причини да си тръгнете. Но вече имате 7 000 000 такива. И всичките говорим един език (е някои изпитват затруднения, но и за това сте виновни вие). 

Честно. Тръгвайте си и спрете да се ебавате.

*По принцип много внимавам какъв език използвам в блога. Не, защото се прехласвам по битността си на млада дама, а защото за мен думите са важни и публичното говорене трябва да има някакви норми. Но, първо аз, доколкото знам не съм публична фигура и не представлявам някоя институция. И, второ, вече почнах да прегарям, а цинизмът на ситуацията вече в пъти надхвърля моя собствен.

петък, 15 ноември 2013 г.

Нямаме какво да доказваме нито на Доган, нито на Станишев

От Facebook-малко разширено.

И аз да се включа в хора, убедена съм, на разума. Моля ви, утре, поне до 18:00 да не се правим на смели, да не ходим да реконтрапротестираме, да не ходим да броим окаяните хорица, които БСП и ДПС третират като добитък и товарят по автобуси, за да ги стоварят в София като доказателство, че все още има хора, които продават глада си и гласуват за тях!

Моля ви, утре, поне до 18:00 да не се мотаем из центъра, за да не изпълним дебилния им сценарий и така да им се предадем, да се оставим да ни бият на наш терен. И най-важното, по този начин да им предадем студентите. Да им предадем надеждите си.

Мола ви, утре, поне до 18:00 да отделим внимание на себе си, на семействата си, на къщите си, а някои от нас и на работата си. Нямаме какво да доказваме нито на Доган, нито на Станишев, нито на когото и да било друг. Ако искат и 100 000 да докарат, те ще са точно това - докарани. Докарани за 1 ден. Докарани не заради убеждения или ценности, а докарани за пари.

А ние сме тук. Всеки ден. Вече 155 такива. И пак ще бъдем.


П.С Искам да помоля и студентите от #OccupySU да запазят спокойствие, да не се подават на провокации и да останат в сградата на Софийския университет, докато навън се опитват да ги вкарат в капана на манипулация. Искам да знаете, че всички сме с вас. И сега е поредното изпитание за нашите и за вашите нерви. Бъдете повече от силни следващите 24 часа. С вас сме.

четвъртък, 14 ноември 2013 г.

За чужбината

от Дневник


Няколко пъти чух реплика, която, ако кажа, че ме вади извън кожата, ще е малко. Реплика, достойна да бъде родена от мозък, претърпял дълго облъчване от реактора за Белене или от ДС. 

„Като са толкова умни, Будните студенти, защо не учат в чужбина?” 

Смисълът й е сбъркан по толкова много показатели, че дори не знам от къде да почна. Най-малкото говори, че въпросните мозъци, подкрепящи текущото управление, не вярват, че българското образование, българските преподаватели и българските деца, са „умни” или някога ще станат. 

Обаче искам да кажа друго, което въпросните мозъци едва ли ще могат да схванат, но аз искам да се пробвам: Мозъци, образованието в чужбина, към днешна дата, е право на избор. Право и избор. Схващате ли? Защото, колкото и да ви е трудно да повярвате, има хора, които предпочитат да останат в България. Не защото са тъпи или глупави (но най-вероятно са малко лудички), а защото искат и вярват, че от тях зависи нещо, ситуацията тук да се промени. Да се промени така, че след години родители от чужбината да се хвалят „Моето дете учи в България”. 

Всеки има право да избере къде да учи. Аз съм такъв пример. Може би за убиване, но пример. Отказах стипендия в САЩ навремето, защо казах, че САЩ е много далече, а и може би, защото знаех, че веднъж ако отида, никога няма да се върна. Отказах, защото тук е огромната част от нещата, които обичам. Отказах, защото трудно вирея на чужда почва. Да, понякога има доза съжаление за този избор, но тя бързо отминава. Работата и заниманията ми са ми дали шанса да знам как се работи в „чужбината”, на запад. И да, може би след някакво време ще реша да поработя някъде навън, но това ще е просто, защото трудно устоявам на предизвикателствата. 

Много от студентите, които днес се борят за правото си да живеят тук, също са могли да учат в чужбината. И част от тях ще отидат да специализират или работят там. Но не разбирам как това ги прави по-глупави. 

Също така много уважавам всички, които са учили и успели „в чужбината”. Но това е право на избор. А и в много случаи и на финансови възможности. Но предимно на избор. Това, къде е учил някой, не го прави по-тъп. Може би го прави по-амбициозен, по-луд и/ли по-романтичен. 

Образованието е право на избор. А сегашното управление лишава голяма част от населението си от това право. 

И последно, чета изказвания на т.нар. преподаватели. Същества, като Драгомир Драганов, които, хулят студентите си, наричат ги какви ли не, включително и глупави. И, най-вероятно, имат желанието тези студенти да хванат пътя към чужбината и да не карат повече плесенясалите им мозъци да се будят. Тези хора, за мен, трябва смирено да свалят въображаемите си тоги и да помолят студентите, които днес преподават първия урок по гражданско образование, да четат лекции на тях, т.нар. професори. За да имат шанса някога да разберат какво е право на избор. 

П.С - в последните месеци се убедих за пореден път, че в България има разкошни преподаватели. Поклон пред труда им