сряда, 30 декември 2015 г.

Ако бях зла…



Проблем на годишните равносметки у нас е, че последните от 2 до 5 седмици се случват толкова много без: -умни, -образни, -срамни и –др., че важните и/ли забележителните неща от останалите десет, единадесет месеца, в най-добрия случай, отиват на заден план, но по-често изобщо биват заличавани от паметта ни. 

Искрено и лично… 

… 2015 беше изпълнена емоционално. В положителен, отрицателен, сълзлив, смеещ се и налуден смисъл. Тоест, нищо ново под слънцето. Научих, че мога да не реагирам спонтанно. Но и че това не винаги е най-правилното решение. Научих се, че не е задължително да казвам на всички, какво мисля. Всъщност научих се, че ако не искам, не съм длъжна да правя живота на когото и да било по-лесен. 

Обичам приятелите и близките си. Точка. Това е съобщително изречение. Толкова истински и смислени хора няма как да не бъдат обичани. И за поредна година, наблюдавайки себе си, установих, че изобщо не е добре някой да им разваля комфорта или, не дай, Боже, да им причинява умишлено неприятности. В такива моменти се отприщва неподозиран порой от енергия, която се фокусира в ликвидирането на дразнителя. По тази тема още имам да уча. 

Продължавам да се уча да прощавам и да не съдя. Try walking in my shoes винаги започва да бръмчи в междуушното ми пространство. Невинаги се получава, но и не винаги е нужно… 

За личното – толку… който трябва да знае повече, знае. Или ще разбере. То за това е лично.

За политиката и други демони… 

… или само демони. Щото това тук не е точно политика. По-скоро са партийни интриги и договорки, кални номера и пируети. Малкото политика, която се случи, беше медийно пребита, а после, за всеки случай и удавена в помия. 2015 просто беше поредното доказателство за мен, че не трябва да се съмнявам в инстинктите си. Та вече, когато си кажа „А ето това е един завършен боклук” няма да го поставям под съмнение. Разбира се, приемам, че е възможно понякога да бъркам, но малко се съмнявам.  

Фасадата от сложни и засукани думички, клишета и дефилиране на „нормалността” не е политика. Особено за България. Тук нормалност няма. И изкуствено посадената такава ще се изроди в нещо като нищо. 

Посочването на проблемите, казването на неприятната истина също не е политика, но е основа за такава. 

Отстояването на каузи, воденето на битки, малките и трудни стъпки за устойчива промяна на нещата е част от политиката… 

Но без доверие от лицето електорат това си е чисто търгашество. 

Местните избори показаха някои неща. Когато нямаш властовия, финансов и медиен ресурс, правиш истинска предизборна кампания – човек по човек, проблем по проблем, решение след решение. Хората, които проведоха кампанията по този начин спечелиха много и то не само в краткия срок на този мандат, а в дългосрочен план. Разбира се това е само при условие, че не решат да минат от тъмната страна и да продадат себе си и доверието, което са спечелили, за кратък физически комфорт. 

Очаквано поколението със старо политическо мислене не оцени това. Не и положително, и просто го наказа, или поне се опита да го направи, като всякак се стремеше да изтласка нормалните хора в изолация. Изолацията, май е най-страшната прокоба в днешното политическо пространство в България. Дали това ще стане, предстои да видим. 

За 2016 се надявам да се учим от грешките си. 2015 се научих(ме) да ги признаваме.

Светът е голям и... 

… тъжни неща стават из него. Не е само склонността да запомняме лошото и драматичното. Просто 2015 си беше изпълнена с лошо и драматично. Париж, Дамаск, Багдат… Ирак, Афганистан, Йемен, Нигерия, Пакистан… Средиземно море, граници, бежанци, мигранти и терористи… шок от промяната… 

Хубавото на шока е, че те събужда. И или ще видиш истината, и ще действаш. Или ще изчезнеш. Простичък извод. Сложни са действията. 

Не трябва да забравям и хубавото. Ще ходим на Марс. Не сега де, но натам отиваме. Медицината се развива все по-бързо, чудеса стават почти всеки ден. Въпреки вече споменатия шок хора от различни култури, с различна история, традиции и навици, се учат да комуникират помежду си, да работят заедно. 

…изобщо ме гони един леко налуден оптимизъм, че светът ще стане едно по-добро място… Както е казал класикът „И без петел съмва”.. обаче все някога съмва.. 

Добре, че вече има социалки, та поне те да помнят какво се е случило преди разни пияни хора, които отдавна трябваше да са на топло или поне в миналото, на натролят общественото пространство… и сега, като правя бегъл преглед на годината във Facebook и Twitter си мисля „Добре, че не съм зла”… 

Иначе.. продължаваме напреТ… one more fuckintime

 

2 коментара:

  1. Единственият начин дасеборим с ужасите, според мен е да не сме зли. Даже тъкмо обратното, да бъдем възможно най-добри!

    ОтговорИзтриване