понеделник, 27 януари 2014 г.

Реалност – ден 228



 Протестът продължава 228 дни. Според мен неговата цел не е, повтарям, НЕ Е да популяризира едно или друго лице. Целта е #ОСТАВКА на правителството О. и 42 НС. Точка. Искането на тази оставка е заради: 1. Порочното управление от типа "Пеевски 2.0."; 2: Назначенията в администрацията и съдебната власт от типа "Доган, версия 1.0"; 3. Проектите, които загорбват държавата и нейните данъкоплатци от типа АЕЦ Белене; 4.Унищожаването на българската природа от типа Странджа; 5. Цензурата и подмяната на словото; 6.опасността България да излезе от ЕС и да се включи в СССР; 7 и др. Точка.” – Добрата фея (тоест аз във ФБ).

Ще предизвикам голяма изненада у всички като кажа, че много често разсъждавам върху протестите. В последните 4 дни особено. Тази, да я наречем, нова окупация провокира доста спорове, включително и сред хора, с които, по принцип, на темата протест сме 99 % съгласни. За, против и откровено безразлични.. 


Признавам, специално за тази окупация, аз съм от третия вид. Едни хора решили спонтанно, по техните думи, и възобновили окупацията. Супер! Браво. Но решили някак конспиративно и тайно да го правят. Ми.. добре, това си е ваш избор, но не очаквайте от мен да се хвърля да ви защитавам с тялото си срещу евентуални провокации. Не за друго, ами защото това тайното и конспиративното ме дразни. Защото тайното и конспиративното вземане на решения от управляващи е сред съставните части на това, срещу което 228 дни протестираме. И още.. менторският тон, назидателното отношение, които някакви младежи си позволяват да държат на аудиторията, тоест и на мен, са ми крайно противни. Да, целта ни може и да е обща – Оставката на О. Само че, момчета, на вас ви се налага да се докажете. Не на мен, не на приятелите ми, не на хората, които протестират от 14 юни 2013, а на вас се налага да докажете, че сте изразители на някаква обща позиция. А до момента не се справяте. Размахвайки ми пръст от телевизора с призив „Айде да направите” не е начинът да ме спечелите… А и както винаги съм казвала по отношение на протеста, всеки си има роля в него. И всеки трябва да защити тази роля. Окупацията среща малка подкрепа. Вината е предимно на окупиращите. Защото подкрепата се търси и се получава чрез някакво базово доверие между двете страни. И когато предприемаш някакво публично действие е добре преди това да се подготвиш, да си осигурил разбирането на някаква част от засегнатите от действията ти. Тоест да проявиш мисъл. 

А в тази деликатна ситуация освен мисъл, трябва да проявиш и отговорност. Огромна отговорност. Защото актът „окупация” на Софийския университет е символ, дава надежда на някои от вече изморените протестиращи, но може и да бъде обърнат във вреда на протеста. Отговорност и доверие, две ключови неща, за които текущите окупатори, явно, не са помислили. 

Но пък в крайна сметка нищо фатално не се е случило. За 228 дни всички правихме и, предполагам, ще правим грешки. Нещата ни се случват ad-hoc. В движение. Безпрецедентната ситуация налага такива действия. Шансът за нас, за протеста, а и от там за България е все пак да се учим от грешките си. Да търсим базовото доверие помежду си, независимо колко други различия имаме. И да действаме отговорно спрямо околните. 

В събота, когато разбрах за „подновената” окупация казах, че ще отида пред СУ, но не защото „окупиращите” са ми безкрайно симпатични, а защото това е част от процеса на протест и, по-важното, защото там ще има хора, с които сме рамо до рамо от двеста дни. Тези хора могат да вярват или не в новата „окупация”, за мен е важно, че вярвам на тях. И мисля, че моята подкрепа е важна за тях. 

Протестът минава в нова фаза. Независимо дали ни харесва или не. Фазата, в която умората от 228 дни протест трябва да премине във фазата на търсене на базово доверие – между нас самите; базово доверие от тези, които се умориха и се оттеглиха от улицата; базово доверие от тези, които не намират смисъл в протеста. Доверие, че ние искаме оставката на О., за да има една по-нормална България. А не повече популярни лица в телевизорите. 

И, последно, това е фазата, в която вече осъзнато трябва да подхождаме с отговорност. Действията на всеки един от нас рефлектират върху другите и върху цялото общество. И трябва да го осъзнаем. Вече.

Аз имам хора, на които вярвам. И докато ги има няма да се откажа. Не желая някой да откаже тях.. заради липсата на доверие.. и отговорност.

Няма коментари:

Публикуване на коментар