четвъртък, 24 октомври 2013 г.

А какво става с уморените коне



Цял ден ми е едно странно. Сутринта започна в шеги и закачки, но два часа по-късно нещо се смачках. Почувствах рязка умора, примесена с ,неясна по какво точно, тъга. 

Състояние достатъчно да ме вкисне до степен да вкисна живота на околните.

Анализирайки парче по парче от това, което имам като себе си, установих няколко, не твърдя изобщо, че са всичките, причини за мрака, покварил иначе лъчезарния ми характер:
1. Физическа умора – няма нужда от дефиниция. Ходи всяка вечер да викаш по празни сгради, гони някакви мишки-председатели по улиците на София, само и само, за да ги питаш „КОЙ”, спи по 4 часа средно, бъди креативен и експертен, па’ стой свеж ако можеш.
2. Психическа умора – предизвикана, най-вероятно, от усещането за безпомощност. Усещане, предизвикано от същите тези обиколки и гонитби вечер, които 133 дни не показват да дават някакъв ефект, дори и мъничко срам в кошутестото око на Станишев. Но, дебело подчертавам, това е само усещане, а не факт, а и е временно.
3. Знанието – да, то носи печал. И колкото повече знаеш, толкова повече печал. А знаейки как работи държавата, как функционира ЕС и какви са възможните развития за България, нещата стават съвсем печални.

Но това, което най-много ме тормози е умората, гнева и, все още прикриваната, тъга в очите на приятелите ми. Това ме побърква. Който ме познава, много добре знае, че хората около мен, ако не свещени, то поне са много близо до свещени. Предполагам, че до голяма степен причините им са сходни с моите. То, човек, колкото и да е свещен, в един момент дава отклонения.

Много се изписа за силата/слабостта на протеста – неговата разнородност, събраните на едно място различни хора, които ни се водят, ни се карат. Хора, обединени от едно две неща и нищо повече.

А знаете ли за силата/слабостта на тези хора? Тоест не на всички де, ма на една част от тях. Силата им са самите те. Слабостта, както виждам по себе си, пак са самите те.. поне на мен вече са ми голяма слабост. 

Нали знаете, че краставите магарета отдалеч се надушват, еми факт е. Такава стройна групичка като нашата не би се събрала при никакви други обстоятелства. Както съм казвала и преди, с нетърпение чакам да настанат по-добри дни, та да се вкараме в лют спор по теми като държавното управление, либертарианството, узаконяването на тежките наркотици, религията, Костов, моногамията, достойнствата на печената печурка и логопедите. Защото съм убедена, че ще се хвърлят със същата страст в спор, в каквато се хвърлиха да защитят идеята, че България все пак може да бъде едно относително поносимо място. 

А страстта прегаря. Просто е уморителна.

Преди малко прочетох лекцията на Кристиан Таков, която вчера е разказал настудентите, окупиращи Софийския университет.

"...Вчера попаднах на едно много интересно научно предаване, там имаше психологически ескперимент, който показва, че когато ние се намираме в среда на мошеници и на тарикати, постоянно, постепенно и неотклонно започваме да копираме поведението им. Когато виждате безобразността навсякъде, вие няма как да не започнете рано или късно да я копирате повече или по-малко. И, уверявам ви, нещата започват с малкия компромис и вие вероятно го знаете. Благодаря ви, че не сте направили малкия компромис..."

Това с малкия компромис ми се заби в главата. 

Ако аз сега си позволя да се спихна, дори и за час. Това ще е първият дребен компромис, след това ще последва втори и трети час. И така ще спихна генерално. Обаче мога ли да имам гаранция, че няма да спихна и някои от останалите. И така спихването да се развие епидемиологично. А за спихването няма ваксина. 

Спихнем ли се веднъж, онези ще усетят, ще смачкат протеста и ще се отнесат с нас като с уморените коне.. 

А аз това няма да допусна. Не заради себе си.. а заради едни.. полусвещени образи :)

Няма коментари:

Публикуване на коментар