Логика на чувствата

В чувствата няма нищо логично. Емоциите не са рационални. Нали за това, в даден момент, основна задача пред нас е да се научим да ги контролираме. Кога да ги показваме, по какъв начин и пред кого. Щеше е да е чудесно да можем да оставим емоциите в шкафа или там, където ни е удобно, за да ги ползваме само тогава, когато е безопасно. Емоциите могат да са всякакви – силни, слаби, тъжни, горещи, буйни, въздържани, дори и студени. Моите най-често са разрушителни, за всички, включително и за мен. И все пак има разлика в смисъла, който влагам в думата „емоция” и в този за думата „чувство”. Защото, може би, а може би само днес, си мисля, че емоциите пораждат чувствата, но докато те са стихийни и трудно управлявани, то чувствата са някак си по-култивирани, едва ли не дресирани, някак си по-обмислени и като че ли доста по-мудни. Да обичаш някого, не означава непременно да си влюбен в него, не и по онзи романтично, наивно искрен и опустошаващ начин,

 най-малкото така нямаше да имаме приятели. Защото обичта, любовта ако искате е вече онова култивирано чувство, което е предхождано от нещо друго, някаква емоция. А цялото влюбване е неконтролируем сблъсък на вихри от най-различни, много често пагубни, емоции, които хаотично се удрят една в друга.

Човек не се влюбва в реална личност, а в представата, която си създава за нея. А тази представа носи очаквания. Може би за това любов, появила се в резултат на страстно и безумно влюбване има шанс да оцелее, колкото пеперуда в огнище с буен огън. Защото тази любов чисто и просто означава, че си идеализирал човека срещу теб до съвършенство. Той (или тя) за теб няма дефекти. Няма как да има, защото образът му, изграден в съзнанието ни, няма как да е бил създаден с някакви дефекти. Бегбеде беше писал някъде, че човек се влюбва много преди да е видял обекта на любовта си, защото си изгражда образа в мечтите и фантазиите си и след това търси човекът, който да пасне на този образ. (Не трябва да се чете Бегбеде, когато си в хахаво настроение). И точно тук идва проблемът, защото в един момент се оказва, че идеализираният образ няма нищо общо с реалната личност, която сме наместили в калъпа. Или поне дотолкова няма нищо общо, че само вече не е съвършен. А това може да е пагубно за влюбването и то да си остане просто един страстен, безспорно красив, но сравнително кратък спомен.

За това на човек му е много по-лесно да обича приятелите си, техните взаимоотношения не са породени от бурни емоции, а от едни далеч не толкова разрушителни емоции. Техните несъвършенства са ти били ясни от самото начало и ти ги обичаш въпреки, а може би и заради тях. Те никога не са били слагани в калъп, за това тази обич, тази любов е много по-просто, от тази, появила се в резултат от „изпадането в любов” (най-често се случва докато си вървиш кротко и така да изпаднеш в любов, че чак да не ти се вярва).

Но… понякога, ако си голям късметлия, и наистина, независимо колко разрушителни са емоциите между вас, те все пак са чисти, и ако все пак, някой там горе те харесва е възможно това безумно влюбване да доведе до една дълбока и много, много устойчива обич. А ако си невероятен късметлия може и да си останете влюбени…

Този текст трябва да се казва „Хаос на мислите”, а не „Логика на чувствата”, но нищо. Аз исках да го видя написано.

Поздрави